— Който е много добър.
Рамирес скромно благодари.
— Седнете при нас — покани го Малоун.
— Може би само за минутка-две — прие той и каза на приближилата се сервитьорка: — Una otra cerveza11. — После придърпа един стол и седна. — Харесва ли ви тук?
— Много.
— Не намирате ли, че е доста горещичко по това време на годината? Повечето от вашите съотечественици вече са си отишли.
— Всъщност ние обичаме да е по-горещо.
— Сигурно имате огън във вените.
— Когато бях тийнейджър — да.
— Дааа, хубаво е човек да се почувства тийнейджър — засмя се Рамирес. — Госпожо Пери, повечето от американките, идващи тук, са пенсионерки. Рядко може да се види толкова млада жена като вас, идваща от север. — Той направи многозначителна пауза. — И толкова хубава.
Тя се почувства неловко.
— Благодаря.
— Явно сте доста млада, за да сте пенсионерка. Да не сте спечелили от лотарията?
— Откъде този късмет? Дейл е комерсиален художник в Абилин, Тексас. — Този сценарий вече го бяха упражнявали. Номерата на колата и книжката му бяха оттам. — Преди два месеца обаче фирмата му бе закрита.
— Жалко — каза Рамирес без съжаление.
— Дейл винаги е искал да бъде истински художник. Когато фирмата я закриха, му казах, че сам Бог го кара да се вслуша в повика на сърцето си. Събрахме спестяванията си и поехме насам, спирайки по пътя, когато Дейл видеше нещо интересно за рисуване. И така стигнахме дотук.
— Вие сте жена, проявяваща разбиране. Да тръгнете след мечтите на мъжа си…
— Само искам той да е щастлив.
— Сигурен съм, че е така.
— Какво?
— Че го правите щастлив.
Сервитьорката донесе бирите.
Тъкмо когато Рамирес вдигна своята, в ресторанта влезе запъхтян войник и му направи знак да излезе.
Рамирес кимна, после се обърна към Сиена:
— Както виждате, трябва да тръгвам.
— Беше ни приятно да си побъбрим — каза Малоун.
Капитанът обаче не сваляше очи от Сиена.
— Удоволствието бе изцяло мое. Nos vemos.
Той тръгна към вратата и Сиена запита:
— Какво каза тоя?
— „Пак ще се видим.“
Вратата се затвори с трясък зад капитана.
Всички в ресторанта се бяха смълчали, следейки какво ще стане, и след като Рамирес излезе, разговорите се възобновиха.
Сиена се наведе към Чейс и преструвайки се, че му шепне нежни слова, каза:
— Мисля, че ще повърна.
— Поеми си дълбоко въздух.
— През цялото време едва се сдържах да не го направя. — По лицето й проблясваха капчици пот. — Личеше ли ми? Какво, по дяволите, иска той?
Тя шепнеше, страхувайки се да не я чуят.
— Нямам представа.
Полагайки всички усилия да изглежда спокоен, Малоун отпи едра глътка от бирата и му се прииска да беше нещо по-силно.
— Добре поне, че не поиска да се легитимираш.
— Което означава, че не го интересуваме чак толкова. Може би просто му се е приискало да подръпне някой гринго за опашката. Обаче наистина зададе доста въпроси. Вече знае почти толкова, колкото ако ми беше видял документите.
— Много хубаво ме успокояваш.
— И себе си не мога да успокоя.
— Не се шегувам. Наистина ми е лошо. Хайде да се махаме оттук!
— Не можем.
— Какво?
— Ами ако види, че излизаме веднага след него? Ще се запита какво ли ни е притеснило, че даже не сме останали да вечеряме.
— Божичко!
— Нямаме избор — каза Чейс.
Сервитьорката се върна и двамата най-сетне си поръчаха скариди. Малоун трябваше да признае, че Сиена положи усилия да изглежда нормално и си изяде цялата порция. На връщане обаче го помоли да спре, слезе от колата и повърна всичко.
13.
Тя не спеше. Лежеше в тъмното, взираше се в тавана и се надяваше тихият плисък на вълните да я успокои, но спокойствието, което обикновено й носеха, този път не идваше. Може би Рамирес наистина просто упражняваше английския си и нищо повече. Районът наоколо в края на краищата разчиташе на туризма. Защо да безпокои двама от малкото туристи, останали в града? Нямаше смисъл. Той просто се опитваше да се държи приятелски.
Ами да, каза си тя.
Обаче не можеше да се отърве от усещането, че случката в ресторанта много приличаше на онова, което ставаше при всяко ревю, при всеки ангажимент като модел, на всяко парти — изобщо навсякъде. Без значение дали беше гримирана или не, дали стоеше с шапка на главата и със сведен поглед. Рамирес бе дошъл на масата им заради външността й.
— Трябва да се махаме оттук — каза тя на Чейс сутринта.
Измъченото изражение на очите й показваше колко малко бе спала тази нощ и въпреки това пак не изглеждаше толкова невзрачна, колкото й се искаше.
Навън, докато товареха експлоръра, приближаващият се шум от двигател ги накара да вдигнат глави. Отначало тя помисли, че е моторница. Но докато оглеждаше вълните, някакво движение малко по-нататък привлече вниманието й. Обаче не от морето, а от брега. Военен джип. Не беше открит и в него имаше само един човек. Мускулите й се схванаха, когато долови двойния отблясък от огледалните слънчеви очила.
14.
Докато Рамирес спираше джипа до експлоръра, жената на Фернандо накара децата да се приберат в караваната им. Очевидната й паника достави видимо удоволствие на капитана, който слезе от джипа, без да бърза, и побутна очилата си с пръст. Униформата му бе изгладена безупречно и подчертаваше стегнатия му корем и изправения му гръб. От дясната му страна висеше кобур с пистолет. Без да се усмихва, той се приближи към караваната.
— Buenos dias — поздрави Малоун, мъчейки се гласът му да звучи дружелюбно.
— Моля ви, на английски. — Контрастът между учтивите думи на Рамирес и строгото му изражение бе
