очевиден. — Разговорът с вас снощи ми достави такова удоволствие, че съжалих, че се наложи да си тръгна. И сега реших да ви дойда на гости.
Чейс разпери ръце в знак на гостоприемство.
— Трудно може да ви открие човек. — Погледът на Рамирес се спря на Сиена.
Малоун ясно си даваше сметка за ефекта, който тя оказваше върху него. Без шапката, която снощи не бе свалила в ресторанта, красотата й бе поразяваща. И въпреки безсънната нощ, кожата й хвърляше изпепеляващи медни отблясъци.
— Толкова ме впечатлихте със саможертвата, която правите за съпруга си, че реших да намина и да видя картините му — каза капитанът.
— Не са толкова хубави, колкото бих искал да бъдат — рече Малоун, — но…
— Глупости! Сигурен съм, че се отнасяте прекалено критично към тях. — Рамирес се извърна към експлоръра и впери поглед в навития на руло сенник, който Чейс бе подпрял на колата, за да го натовари. — Готвите се да си тръгвате ли?
— Смятаме да пообиколим малко наоколо. Има едно място, което искам да нарисувам.
— Но вие ми казахте, че рисувате пейзажи. А това е портрет на жена ви.
— От време на време й правя по някой портрет.
— Никога не съм виждал нещо по-прекрасно от това. — Откъснал поглед от извивките на бедрата, гърдите и талията на портрета, той се извърна към оригинала. — Учудвам се, че не живеете в града, госпожо Пери. Не се ли чувствате самотна тук?
— Дейл не обича да се разсейва.
— Бих казал, че по-скоро
— Харесва ни спокойствието и тишината.
— А и да ви призная — намеси се и Малоун, — опитваме се да спестим някой и друг долар. В Санта Клара ще се наложи да плащаме наем.
Вниманието на Рамирес бе насочено само към Сиена.
— А как се забавлявате, госпожо Пери?
Тя се направи на озадачена.
— Плувам. Чета. Мъча се със сърфа.
— И това ви е достатъчно?
— В Абилин непрекъснато се притеснявахме за работата на Дейл. После, когато се случи най-лошото, вече нямаше за какво да се тревожим. Простичкият живот се оказа много по-приятен.
— За да компенсирам с нещо ранното си тръгване снощи, бих желал да ви поканя на вечеря.
— Разбира се. За Дейл и мен ще бъде чест.
— Всъщност поканата беше само за… — Огледалните очила се насочиха към Малоун. — Мога ли да видя туристическата ви карта?
— Туристическа карта ли? — учуди се Чейс. — Че ние нямаме нужда от туристическа карта. Санта Клара е в Сонорската зона за свободна търговия.
— Това е така. Но тук не е Санта Клара. И вие не живеете в зоната за свободна търговия. Вашата туристическа карта, моля.
И Рамирес протегна ръка.
— Нямаме такава.
— Това е проблем — каза капитанът.
— Вярно. Май ще е по-добре да се върнем до границата и да си извадим карта.
— Няма да е необходимо.
— Но нали току-що казахте…
— И бездруго имам работа там. Ще ви донеса.
Малоун присви вежди.
— Но не се ли дават само лично?
— Ще направят едно изключение.
— О, много любезно от ваша страна.
— Нищо особено. — Рамирес отново впери поглед в Сиена. — Това ще ми даде повод пак да ви дойда на гости. Обаче е необходимо да удостоверя имената ви. Служителят, от когото ще взема картата, трябва да бъде уверен в самоличността ви. Може ли да видя шофьорската ви книжка, господин Пери?
— Разбира се. — Малоун извади портфейла си и му подаде книжката.
Рамирес се вгледа в снимката на Чейс, която тексаският служител бе ламинирал в документа. После прочете името на глас:
— Дейл Пери. Идеална прилика.
И сложи книжката в джобчето на ризата си.
— Почакайте малко! Защо…
— Трябва ми, за да я представя на служителя, който ще ми даде туристическата карта.
— Но…
— Просто формалност. Ще ви я върна веднага след това. Нямате намерение да карате извън района, нали?
— Не, но…
— Значи няма да ви трябва.
15.
— Той иска мен — промълви Сиена.
— Да.
Изтръпнали от страх, двамата гледаха, без да помръдват, понеслия се по посока на Санта Клара джип.
— Ще пусне името Дейл Пери по компютъра, за да види дали няма нещо, което да използва срещу мен. — Сиена не можеше да откъсне погледа си от отдалечаващия се джип. — И да ме принуди да легна с него.
— Да.
— Работодателят на Пери — който и да е той — сигурно вече знае, че портфейла му го няма. А мъжът ми, както и Ластър, е наредил на компютърните си специалисти да следят дали някой няма да си послужи с кредитната му карта или с номера на социалната му осигуровка.
— Да.
— А това означава, че скоро ще имаме гости. — Джипът на Рамирес потъна в маранята и Сиена най- сетне се отърси от унеса. Устата й бе пресъхнала. — И сега какво, за бога, ще правим?
— Вече го каза. Да се махаме.
— Но как? За границата има само един път. И на него има контролен пост. А хората на Рамирес сигурно ще ни чакат.
Чейс се обърна на юг — към скалата, където плажът свършваше.
— Нямах предвид този път.
— Какво, да не би да искаш да заобиколим скалата и да продължим пеш до следващия град? — Сиена имаше предвид Пуерто Пеняско, на сто и шестдесет километра на юг. — Ще вървим с дни. И в тази горещина едва ли ще успеем. Освен това Рамирес ще се сети накъде сме тръгнали. И ще каже на войниците си да ни чакат там, когато пристигнем.
— Нямах предвид пеш.
— Тогава…
Чейс се взираше към водите на залива. Тя разбра.
— Когато Фернандо се върне от риболов, ще му платя да ни закара до Пуерто Пеняско — каза той. — Ще стигнем дотам за два часа. Рамирес няма да има време да се върне дотук и да разбере какво сме направили. Там ще намерим някой американец. Една разкъсваща сърцето история плюс една-две стотачки сигурно ще ни осигурят обратното пътуване до Щатите.
— Ами Фернандо? Рамирес ще разбере, че той ни е помогнал. Така го слагаме на топа на устата.
