— Работи в централното управление на службата за издирване на изчезнали. Само му кажи името ми. Ако не иска да ти помогне, кажи му, че ще му припомня осемдесет и шеста година.
— Осемдесет и…?
— Шеста. Но не вярвам да се наложи. Направих му една услуга, за която едва ли някога ще ми се издължи и, ако не са му правили лоботомия, ще остави всичко и ще се посвети изцяло на твоя проблем. Но ако откаже, само ми се обади. Ще му изпратя копие от едно писмо — заедно с някои записи — това мигом ще му опресни паметта, гарантирам.
Лейтенант Крейг беше висок, як мъж, наближаващ четиридесетте, с щръкнала коса, грубовато, но приятно лице и две резки гънки край устата.
Когато чу името на Траск, погледът му се изостри.
— Страхотно. Просто страхотно. Завършващият удар в този ужасен ден.
Крейг носеше смачкан костюм, който отиваше на измъчения му вид.
— Този кръвопиец… Няма значение. Сигурно не ви интересува мнението ми за него. И какво е измислил този път? — Крейг погледна косо Тес и й посочи здравия дървен стол пред разхвърляното си бюро.
Тес седна, като се опитваше да не се стряска от непрекъснато звънящите телефони на бюрата зад гърба й, на които детективите отговаряха, като продължаваха да чаткат по пишещите машини и клавиатурите на компютрите.
— Всъщност… — тя преглътна смутено — Уолтър, т.е. мистър Траск не иска нищо.
Крейг затвори едното си око и я премери още по-строго с другото.
— Тогава защо ви каза да споменете името му?
— Мисля… — Тес стисна облегалките на стола, за да успокои треперенето на ръцете си — защото смяташе, че ще ми окажете допълнителна помощ.
Крейг се засмя рязко, сякаш се закашля.
— Хей, аз съм тук, за да служа на обществото. Без майтап. Наистина съм ревностен държавен служител. Беден или богат, млад или стар, мъж, жена, бял, черен, мексиканец, християнин, евреин или мюсюлманин — дали изброих всички — независимо от расата или вярата и т.н., на всеки, който дойде в тази служба, отделям достатъчно внимание. Освен ако, разбира се, не е роднина на някой политик и тогава направо заставам мирно и отдавам чест — лейтенантът отново се разсмя и изведнъж се закашля. — Проклета алергия. Е, добре. Какво мога да направя за вас?
Тес се загледа в тавана.
— Преди няколко часа ми изглеждаше много сериозно, но да замесвам полицията…
— Разбирам. Има сериозно и
— Може да решите, че ви губя времето.
— Едва ли — каза Крейг. — Всъщност, обичам да ми губят времето. Доставя ми огромно удоволствие да убеждавам данъкоплатците, че страховете им са напразни. Приемете го така. След като ми разкажете всичко, възможно е дотолкова да ви успокоя, че дори да върна спокойния ви сън.
— Но, ако това, което ви кажа, създаде неприятности на моя приятел със…
— Закона? Вижте как ще постъпим. Първо ще обсъдим вашия проблем. После ще решим какво ще правим. Но доколкото разбирам, Уолтър не ви е пратил, за да създаваме неприятности, а да ги предотвратим. Тъй че, доколкото е възможно, да оставим закона настрана.
Тес кимна, изненадана, че мъжът започна да й става симпатичен.
— Добре. Ще опитам. — Ръцете й не стискаха вече облегалките на стола. — Познавам един мъж…
Тя замълча за миг.
— Продължавайте — каза Крейг.
Подкрепена с чаша кафе и деликатно насърчавана от Крейг, Тес най-сетне разказа историята.
— Добре — Крейг остави писалката. — Даже много добре. Впечатляващо. Отличен разказ. Но нали работите за Уолтър, естествено е да се очаква, че сте опитен репортер със забележителна памет. — Лейтенантът прегледа бележките си. — Да. Сиви очи. Много необичайно… И го видяхте за последен път в петък?… Използва пощенски услуги… В службата нямат домашния му телефон… Оглежда се неспокойно?
— Да.
— Ако не възразявате, имам още един, не, два въпроса.
Тес беше напълно изтощена.
— Какви?
— Домашният и служебният ви адрес. И телефоните — на двете места.
Тес ги написа.
— Ще се обадя след ден-два.
— Ще се обадите?
Крейг се изкашля пак.
— Да не мислите, че имам кристална топка или вълшебно огледало? Като начало ще звъня по болниците, ще се обадя в моргата.
— Моргата?
— Винаги има вероятност. Оттам ще започнем. Разбира се, има и други причини да изчезне човек.
— Какво?
Крейг подреди папките на бюрото си.
— Но съм длъжен да ви предупредя… Ако човек се оглежда зад себе си… — лейтенантът се изправи. — Няма значение. Ще говорим по-нататък.
Тес също стана.
— Внезапно загубих желание.
— Така казваше бившата ми жена. Но ние пак ще говорим. Скоро. Обещавам. А сега идете на кино или пийнете — направете нещо да се отпуснете, за да можете да спите.
Тес пиеше рядко, а и моментът не изглеждаше особено подходящ да се довери на алкохола. Продължителното плуване и петнадесетминутната сауна я изтощиха и успяха да отпуснат напрегнатите й мускули. В девет, когато се върна в мансардата си, беше страшно уморена и веднага си легна. Но мозъкът й не искаше да заспи. Чак след два потъна в неспокоен сън.
В сряда сутринта в работата я мъчеше главоболие. Аспирините не помогнаха. При всеки звън на телефона скачаше с надеждата да чуе гласа на Джоузеф, и едновременно със страх от това, което можеше да разбере.
— Госпожица Дрейк?
— На телефона — Тес изтръпна, като позна дрезгавия глас.
— Тук е лейтенант Крейг.
— Да? — Тя стисна слушалката с една ръка, като разтриваше слепоочията си с другата.
— Обещах да се обадя възможно по-скоро. Можете ли да оставите работата си и да дойдете с мен?
Тес почувства слабост и затвори очи.
— Госпожице Дрейк?
— Моля, наричайте ме Тес. — Вчера Крейг не обърна внимание на фамилията, очевидно не я свърза с баща й. Не искаше при повтарянето й в един момент той да се сети. — Открихте ли нещо?
— По-добре да говорим в колата. Стигат ли ви петнадесет минути? Ще ви взема долу пред входа.
— Добре. — Гърлото й се сви. — Да. Става.
— Не очаквайте полицейска кола. За да не ви притеснявам, ще използвам кола без маркировка. Просто чакайте на тротоара.
Тес затвори телефона и потръпна.
След десет минути, точно според уговорката, един кафяв крайслер спря пред нея и лейтенантът й направи знак да седне.
Щом Тес преметна колана, Крейг потегли и сръчно се включи в потока от коли.
