Знакът на пламъка

— Разбира се. Но си пребледняла. — Крейг я поведе.

Тес се подчини, облегна се и затвори очи, усещайки студена пот по челото.

— Свърши ли? — Гласът й премина в шепот. — В колата ми каза само за два трупа. Искам да разбера за Джоузеф, но се моля на Бога да няма още.

Крейг не отговори.

Бавно, с безпокойство, Тес отвори очи. Крейг гледаше в пода.

— Кажи ми — гласът й стана по-твърд. — Има ли други? Какво криеш?

— Има още един.

Тес въздъхна дълбоко.

— Но се съмнявам, дали може да бъде разпознат. Нито така, нито по друг начин. Може би с рентгенова снимка и ако има картон от зъболекаря… Той е обгорен. Цялото тяло, особено лицето. Не знам дали ще има полза. Наистина се питам дали трябва да го видиш.

— Толкова ли е безнадеждно?

— Само ще се разстроиш още повече.

— Мислиш ли, че може да се разстроя повече?

Крейг се намръщи.

— Така мисля.

— Щом така смяташ. Искам да направя всичко, за да науча какво е станало с Джоузеф.

— Споменах този труп само заради… — Крейг отново се втренчи в пода.

— Ти май наистина нещо криеш.

— …мястото.

Червеят на страха отново се раздвижи у Тес. Мястото.

— Какво искаш да кажеш, лейтенант?

— Ти ми беше казала, че е трябвало да се срещнете в събота сутринта.

— Е, и?

— За да бягате заедно.

Тес се изпъна.

— Точно така.

— В горната част на Ист Сайд. При парка „Карл Шурц“.

— По дяволите, лейтенант, кажи го най-сетне!

— Там е намерен. В три часа сутринта в събота. В парка.

Тес скочи на крака.

— Господи.

— Все още не знаем как е бил изгорен. Жертвата може да е някой скитник, който спи в парка. Паркът се затваря в един през нощта и се охранява, но някои скитници успяват да се укрият. Жертвата е залята с бензин и подпалена. Аутопсията показва, че е загинал от огъня. Не е бил подпален, за да се прикрият рани от нож или куршум. Огънят е унищожил дрехите му, затова не знаем дали е бил скитник, но доколкото знаем някои младежи се забавляват като издебват скитници, докато спят и ги подпалват. Районът не е проблемен, толкова близо до кметството. Обикновено бандите се подвизават по на север и на запад. Но е станало горе-долу така.

— Вярваш ли? Нямаше да го включиш в огледа, ако беше напълно уверен — Тес търсеше думи, — че не е Джоузеф.

— Само обръщам внимание на общия знаменател.

— Паркът „Карл Шурц“.

Крейг кимна.

— Но може да е само съвпадение. Приятелят ти не е бил скитник. Какво ще прави в парка в три сутринта? Особено онази нощ.

— Какво особено има в онази нощ?

— В неделя валя, нали? Бурята започна още през нощта към два часа. Дори приятелят ти да е имал безсъние и да е искал да се поразходи, едва ли щеше да излезе в дъжда. А и да е излязъл, защо ще прескача оградата на парка? — Крейг сви рамене. — Най-вероятна е историята, която описах. Скитник търси убежище в парка. Младежи го проследяват и подпалват.

Тес хапеше устните си.

— Все едно, нямам избор.

— Моля?

— Трябва да го видя, да се уверя, че не е Джоузеф. Иначе съмнението ще остане.

— Казах ти, че е много по-лошо от другите.

— Моля те, лейтенант.

Крейг я изгледа.

— Възхищавам се на твоята вярност към приятеля ти. Но защо не се пощадиш този път. Разгледай фотографиите. И без това визуалният оглед е почти безсмислен, няма да има голяма разлика.

Тя се замисли й кимна.

— Ей сега ще се върна — каза Крейг.

Останала сама, Тес хвърляше неспокойни погледи към стъклената преграда, зад която се таеше ужасът. Чудеше се какво по-страшно би могло да има.

Лейтенант Крейг се върна с една папка. Той я отвори, но се поколеба.

— Не забравяй, че огънят е обезформил почти цялото тяло, особено лицето. Щеше да е напълно овъглен, но изглежда е бил достатъчно силен, за да дотича под дъжда до локва с вода. Преди да умре е успял да се хвърли в нея и да загаси пламъците.

Тес посегна към папката. Бавно извади шест снимки, които се оказаха с лицето надолу. Малка отсрочка. После с усилие обърна първата.

Дъхът й секна.

Това, което трябва да е било глава, напомняше печено месо, първо опърлено, после препечено, прегорено, овъглено и…

— О, Господи! — Тес отвърна очи, но страшната картина остана в съзнанието й. Покритата с мехури глава без коса, без лице — нищо, което да напомня красивото лице на Джоузеф. Опушени кости стърчаха от тъмната купчина…

Гласът й трепереше.

— Лейтенант, имахте право.

— Чакай… Няма нужда да се наказваш повече. — Крейг протегна ръка да ги вземе. Но Тес тръсна решително глава.

— Аз започнах това.

Тя обърна следващата снимка. Друг ракурс на главата, не по-малко отблъскващ. Бързо я отмести. Само още четири. Бързо, помисли си Тес.

Следващата снимка я завари неподготвена. Труповете на платформата бяха завити с чаршаф до шията. А сега беше стъписана от вида на цялото почти овъглено тяло. Само краката до коленете и лявата ръка под лакътя не бяха изгорени. Но най-впечатляващи бяха шевовете от слабините нагоре, разклоняващи се вдясно и вляво от гръдния кош във формата на буква „Y“, с които патолгоанатомът беше затворил тялото след аутопсията. Все по-силно й се повдигаше.

„Не издържам повече.“ — изстена вътрешно Тес, но ръцете и колебливо обърнаха следващата снимка. Но вместо нов ужас, тя откри с облекчение, че гледа необгорения ляв крак. „Благодаря ти, Господи.“ Тя обърна и предпоследната снимка и отново си отдъхна — беше дясното стъпало.

Само една.

Последна снимка.

„И ако имам късмет…“ — помисли си Тес.

Имаше късмет, но само донякъде, защото въпреки че последната снимка не беше страшна — запазената лява ръка под лакътя, нещо прикова вниманието й.

Паметта й върна назад като филмова лента разговора й с Джоузеф в закусвалнята в петък.

„Можем да бъдем само приятели“ — беше казал той.