„Какво искаш да кажеш?“
„Имам предвид, че не можем да бъдем любовници.“
Неговата прямота я смая.
„Хей, аз не ти предлагах да се любим“ — беше отвърнала тя.
„Знам. Грешката не е твоя.“ Джоузеф беше докоснал нежно през масата ръката й. — „Не исках да те обидя или засегна. Просто не би разбрала някои неща.“
И докато й беше говорил това, Тес гледаше горната част на дланта му, на лявата ръка, която Джоузеф беше поставил върху нейната.
Както сега гледаше, не — беше впила поглед в горната част на дланта върху снимката.
Имаше чувството че е погълнала ледени късове, стомахът й беше като препълнен със замръзнали буци!
Задавен звук се изтръгна от устата й. Свлече се в стола като избягваше да гледа към снимката. С усилие промълви към Крейг:
— Той е.
— Какво? — Крейг беше изненадан.
— В петък, когато обядвахме заедно, Джоузеф докосна ръката ми. Помня — гледах надолу и забелязах, че имаше белег, ясен неправилен белег отгоре на лявата китка. — Уморено, с потънало в скръб сърце, Тес посочи към снимката. — Като онзи там. Мъртъв е. Господи, Джоузеф е…
— Дай да видя. — Крейг се взря в снимката. — Да, стар белег. Съдейки по ръбовете, раната е била дълбока. Никой не ми каза за него. Можех да те предупредя и да ти спестя другите снимки. — Той приближи снимката към очите си. — Не е от нож. Много е неравен. По-скоро като от счупено шише или бодлива тел. Сигурна ли си, Тес?
— Напълно. Сякаш виждам ръката му и сега. Не може да се сравни със снимката… Сигурна съм. Белегът е същия. Джоузеф е. Той е…
Тес усети болка в ушите, в стомаха, но най-силно в сърцето.
В паркинга под моргата Тес едва се държеше на крака. Почти не осъзнаваше, че Крейг я настани в колата, после заобиколи и седна зад волана. Посегна машинално за колана, без да забележи, че Крейг вече я беше препасал с него. Погледът й блуждаеше над другите коли в полуосветения паркинг.
Накрая Крейг се изкашля и наруши мълчанието:
— Къде да те закарам? В къщи? След всичко това… Ти трепериш. По-добре не се връщай на работа.
Тес се обърна и се опита да осъзнае присъствието му.
— В къщи? На работа? — Тя се помъчи да овладее разтрепераните си ръце, като ги стисна пред гърдите си. — Може ли… Направи ми една услуга.
— Вече казах, че ще ти помогна, доколкото мога.
— Заведи ме там.
Крейг подскочи от изненада.
— В парка?
— Да.
— Но защо?
Тес стисна още по-силно ръцете си и се намръщи.
— Моля те!
Крейг искаше да каже нещо, но само се изкашля отново, запали, излезе от гаража на Първо авеню и подкара на север.
— Благодаря ти — промълви Тес. — Първото нещо, което ще направя утре, ще бъде да кажа на Уолтър колко ми помогна.
— Уолтър? Ей, ти нищо не си разбрала. Не го направих за Уолтър. Просто си върша работата. Или я вършех. Но в момента го правя за теб.
— Извинявай.
— Не се тревожи, не си ме обидила. Но искам да разбереш. Малко хора биха понесли това, което понесе ти заради един мъж, когото си виждала само няколко пъти, но смяташ за приятел. Верността е рядкост. Знаеш ли на колко много хора изобщо не им пука, че някой е изчезнал? Уважавам твоята твърдост и чувство за отговорност и щом казваш да идем в парка — отиваме. Службата ще мине без мен този следобед. Джоузеф Мартин сигурно е бил голяма работа.
Тес се замисли.
— Различен.
— Моля?
— Трудно е да се обясни. Имаше… Наистина, беше хубав. Но важното е, че имаше някакъв… магнетизъм. Изглеждаше… единственото, което ми идва на ум е излъчване. — Тес вдигна глава. — И, между другото, за да не си мислиш, нямаше нищо сексуално помежду ни.
— Не съм си мислил, че е имало.
— Всъщност, обратното. Той настояваше, че можем да бъдем само приятели, без секс.
Крейг я погледна учудено.
— Знам какво си мислиш. И аз мислех така. Но не. Той не е сбъркан или нещо такова, а… Как го каза? Каза, че платоническото приятелство е по-добро, защото е вечно. Така каза. Поетично. — Мъката я стисна за гърлото. — Никога не бях срещала подобен мъж.
Крейг насочи вниманието си към пътя. Все още беше озадачен.
— А после?
— Обадих се в отдел „Убийства“, че тялото по всяка вероятност е идентифицирано.
— По всяка вероятност? Онзи белег е…
— Разбери, в отдел „Убийства“ искат абсолютна сигурност. Те са изпратили отпечатъци от запазената ръка във ФБР. Но дори с компютри, при тяхното натоварване са нужни няколко дни да се претърсят регистрите. Сега, когато имаме името, процесът ще се ускори. Кой знае, може белегът да е съвпадение. Може да грешиш.
— За съжаление не греша. — Тес беше като замаяна.
Колкото повече приближаваха парка, толкова по-учестено биеше сърцето й. Тя напрегнато проследи как лейтенантът зави надясно, пресече две улици и дори намери място да паркира. С нарастваща болка тя слезе от колата и се насочи с Крейг към Ист Енд авеню.
Вляво, скрита под дърветата, се простираше почти два метра високата дървена ограда на Грейси Маншън. Една от първите сгради в Ню Йорк край Ист Ривър, тя е била построена от Арчибълд Грейси през 1798 г. Величествена, с многобройни комини, островърхи фронтони и множество веранди, тя е била в миналото градски музей, но сега бе добре охранявана резиденция на кмета.
А точно отсреща беше желязната ограда на парка „Карл Шурц“.
Знаците на входа на парка забраняваха внасянето на транзистори, касетофони и музикални инструменти от десет часа вечерта до осем сутринта. Надвисналите клони на дърветата хвърляха плътни сенки.
— Къде? — Гласът на Тес беше пресипнал.
— Охраната на Грейси Маншън видяла пламъци в три часа сутринта в неделя. Точно… — Крейг се огледа — там. — Сочеше към нещо като пещера в скалния пояс зад храстите. — Те са професионалисти. Каквото и да стане, не напускат поста си. Затова се обадили в местния полицейски участък. Междувременно охраната видяла как огненото кълбо се пренесло от тук — Крейг посочи нишата в скалите — към онази статуя. — Той направи жест към миниатюрен амфитеатър.
Приближавайки до статуята, Тес се поколеба. Беше бронзова фигура на дете, забило поглед в тухленото дъно на кръгъл басейн.
— А после?
— Полицаите от участъка го намерили… От дъжда се събрала вода. Жертвата…
— Хайде, кажи го. Търкалял се е във водата, за да угаси пламъците. Къде?
— Зад статуята — Крейг се опита да я задържи с ръка. — Не ти препоръчвам…
Тес бавно заобиколи статуята.
