Върху тухленото дъно чернееха очертанията на човешка фигура, свита на кълбо.
— Съжалявам, Тес. Не исках да ти го показвам, но ти настояваше.
Тес погледна зловещото черно петно и изстена. Тя докосна Крейг.
— Моля те — промълви тя — само за още нещо.
— Да те отведа оттук?
— Не. — Сълзи рукнаха от очите й. През тях Тес му отправяше мълчалива молба.
Крейг разбра. Той разтвори ръце и избухвайки в ридания, Тес се сгуши в прегръдката му.
Били Джо Бенет не преставаше да се поти. Потта извираше от косата, от лицето, стичаше се по шията и попиваше в ризата му. Той въртеше неспокойно волана в среднощния поток от коли в този район на града, пълен с барове, и му се струваше, че седи в локва. Но потенето не се дължеше на горещата влажна нощ. Прозорците на колата бяха затворени, а климатичната инсталация работеше с пълна мощ. И все пак, макар че трепереше от студената струя въздух, той не спираше да се поти. И треперенето, и потенето бяха по съвсем друга причина. Две причини. Първата — от напрежение. Сутринта трябваше да даде показания пред скапаните следователи. Втората беше, че отчаяно се нуждаеше от кокаин.
Господи, как може да ти е толкова хубаво, когато го смъркаш, и да се чувстваш в ада, когато го нямаш? Вътрешностите го боляха, сякаш органите му се ръфаха един друг. Мускулите му се гърчеха конвулсивно, ръцете му се бяха вкопчили във волана. Всемогъщи Боже. Фаровете го заслепяваха. Неоновите реклами го стряскаха. Ако не намеря скоро…
Постоянно проверяваше в огледалото дали някой не го следи. Проклетите следователи бяха по-лоши от хрътки. От неделя го следваха по петите. На улицата пред дома му патрулираше кола. Всеки ден след катастрофата с влака трябваше да дава урина, но пробите бяха все отрицателни. Били не беше вчерашен. Той четеше вестници, гледаше новините по телевизията и още преди месеци усети, че внезапните проверки скоро ще станат задължителни за всички, които работят в транспорта. Той се беше подготвил. Плати на брат си да му даде стерилна урина в едно шише. После я разпредели в няколко пластмасови флакончета и ги скри зад казанчето на тоалетната в дома си. Още в секундата, когато чу за катастрофата, изтича в тоалетната, намаза едно флаконче с вазелин и го напъха — о, Господи, как болеше! — в ануса си. И наистина, още в неделя следователят почука на вратата му, показа заповедта и му връчи стъкленица за урина.
— Разбира се. Нямам нищо за криене — каза Били, отиде в тоалетната, заключи вратата, измъкна флакончето, наля малко от топлата урина в стъкленицата, натъпка го обратно в ануса си и излезе, като каза на следователя: — Съжалявам, не мога да пикая по поръчка. Само толкова изстисках от мехура си.
Следователят го погледна хладно.
— Достатъчно е.
— Губите си времето.
— Да, може би.
След това Били Джо не ходеше никъде без флакон, натикан отзад. Какви болки трябваше да търпи! Но той беше железничар, широкоплещест, с гърди, заякнали от вдигане на релси, траверси и въртене на чука. Беше упорит, каза си, че няма друг изход и ако тези следователи мислят, че могат да го изплашат, тези педерасти в евтини костюми, той беше на друго мнение.
Но в момента Били Джо усещаше страх. Защото в понеделник беше свършил запасите си от кокаин. През първия ден не беше толкова лошо, само малко трепереше, но на следващия имаше конвулсии в стомаха, а на другия повърна и започна да се поти. Сега, в един през нощта в четвъртък, мокър, разтреперан, с усилие държеше посоката и се боеше, че ако не намери скоро кокаин, ще се побърка.
Господи, как ще дава показания тази сутрин в това състояние. Не можеше да контролира мислите си. Няма да схване въпросите им. Ще пелтечи или изобщо няма да се владее и те ще разберат веднага, че не е от нерви, а заради кокаиновия глад и — край. Не знаеше какво могат да му сторят, ако установят, че е наркоман, но и малкото, което знаеше, му стигаше. Три хиляди души бяха загинали заради повредата на релсите и преобръщането на влака. Двадесет цистерни втечнен амоняк се бяха пръснали и от онази неделя насам вестниците бяха пълни със заглавия за възможното престъпно нехайство, довело до масово убийство. Човече, те ще те очистят за това.
Е, добре, като шеф на ремонтната бригада той беше проверил тези участъци и те му изглеждаха напълно в ред. Може и да не ги е проверил чак толкова старателно, но беше късно следобед и нямаше търпение да се върне в града за дозата си кокаин. Не е той крив, че онзи негодник, собственикът на железопътната отсечка, не даваше пет пари за предприятието, защото беше твърде зает да чука секретарката си. Жена му ги хванала и го изрита от къщи, а после разводът му струваше милиони. По дяволите, мислеше Били Джо, не съм им виновен, че компанията трябваше да съкрати разходите за поддръжка, за да може онова нищожество да обезщети жена си. Ако имаше повече хора за поддръжката, нямаше да има катастрофа.
Но това не е мой проблем. Няма да мине. Не и сега. Не ме интересува оправянето на линията. Аз трябва да се оправя, за да не се побъркам след осем часа, когато ме разпнат онези следователи.
Отново погледна в огледалото. Движеше се безцелно, като наблюдаваше дали не го следят. Сменяше внезапно посоката, минаваше на червено, свиваше в малки улички — всичко, което героите на любимите му детективски и шпионски филми правеха, за да се отърват от преследване. Накрая, доволен, че няма опашка, забърза към баровете край реката. Всяка нощ в един и четвърт доставчикът му отваряше лавката за пет минути — само пет минути — на определен паркинг до един склад край Мисисипи.
Били Джо избърса потта от очите си и се взря в часовника. Исусе, един и десет. Натисна разтреперан газта. Тъмният паркинг изглеждаше пуст, когато зави край склада и спря. Не! Нима е закъснял! Точно един и петнадесет! Не може да е закъснял!
Или пък е закъснял? Сърцето му щеше да се пръсне. Така е. Онзи си е заминал.
Неочаквано друга кола сви на паркинга. Джо въздъхна, но изведнъж се изплаши пак, че може да са го проследили. Борейки се с паниката, той си каза, че няма нищо лошо дето се е разходил до реката. Ще им каже, че не е могъл да заспи и е спрял да погледа светлините на баржите, за да се отпусне. Разбира се, нямаше проблем.
Не познаваше синия форд, който спря наблизо. Не беше добър знак, но не беше и лош. Доставчикът му често сменяше колите от предпазливост. Обаче не познаваше и високия слаб мъж с фланелка, който излезе от форда, а това вече беше лош знак.
Мъжът почука по стъклото му.
Били Джо го смъкна малко.
— Какво искаш? — Искаше да прозвучи грубо, но треперливият му глас го подведе.
— Ще стане ли сделката? — попита мъжът.
— Не разбирам за каква шибана сделка ми говориш.
— Кокаин. Вземаш или не?
Клопка, помисли си Били Джо. Ако това копеле е следовател, ще му пръсне черупката още тук.
— Защо мислиш, че…
— Слушай, не ме бави. Твоят човек трябваше да напусне града в интерес на здравето си. Не издържа на конкуренцията, схващаш ли? Сега аз поех този маршрут и имам още много спирки. След четири минути потеглям. Помисли си.
Били Джо внезапно се сети, че фордът не беше дошъл след него, а от противоположната посока. Който и да е, не може да го е проследил.
Той забеляза също, че се потеше още по-обилно и така се тресеше, че зъбите му тракаха.
— Добре — с разтреперани ръце той отвори вратата и стъпи на омекналите си крака. — Казвай. Цената същата ли е?
Непознатият отвори багажника.
— Не, ФБР ми създаде доста неприятности, загубих няколко пратки. Имам извънредни разходи.
Били Джо нямаше сили да възрази.
— Но този път ще проявя щедрост — добавил съм в повече към всеки пакет. Нещо като жест на добра воля, за представяне пред клиентите.
