Тес се вгледа в лицето му, като се опитваше да отгатне мислите му.
— Е?
Лейтенантът прегракнало се изкашля.
— Проклето гърло. Докторът ми каза, че може да имам астма. Нищо чудно в този гаден въздух.
— Не ми отговорихте.
— Опитвам се да ви предразположа. Имам добра новина и друга, може би лоша.
— Предполагам, че в моята ситуация е по-добре първо да науча добрата.
— Правилно. Това никога не вреди. — Крейг сви от Бродуей, насочвайки се на изток по Тридесета улица. — Проверих всички болници. Кой знае — можеше да е блъснат от кола, да е получил удар, сърдечен пристъп или друго и да е в кома. Ако не е носил документи със себе си, в болницата не биха могли да го идентифицират.
— И тъй като това трябваше да е добрата новина — каза Тес, — значи не сте го открили в нито една болница.
— Точно така.
— Все пак е някакво успокоение.
Крейг вдигна ръка от волана.
— Не съвсем. Проверих само болниците в града. Ако приятелят ви е тръгнал нанякъде — Ню Джърси, Пенсилвания или нагоре към Кънектикът — и след злополука е изпаднал в кома, още не можем да знаем. Сега всичко е в компютрите, но ми трябва време да получа достъп до регистрите на болниците в другите щати. За късмет, имам кой да го провери. Предчувствам обаче, че резултатът ще е отрицателен. Но не обещавам.
— Предчувствие. Благодаря за уточнението.
— Просто съм предпазлив. Отдавна съм научил едно: не обещавай много, но и не обезкуражавай хората. Те рядко слушат какво им казваш. Чуват само това, което искат да чуят, а после те обвиняват.
— Един журналист знае какво е предпазливо изявление. Продължавайте — каза Тес. — Чакам да довършите. С вероятно лошата новина.
— Е добре. — Крейг спря колата на Тридесета улица. Пред тях в задръстеното кръстовище с Лексингтън авеню един полицай насочваше колите край преобърнат фургон за пици. — Следващият пункт беше моргата.
— Затова ли отиваме към Първо авеню. Ако продължим в тази посока — каза Тес — ще стигнем Медицинския център на Нюйоркския университет, а до него, през улицата, е корпусът по съдебна медицина.
— Така. Надявах се да те подготвя. Да, там отиваме. През почивните дни и после в понеделник и вторник съдебномедицинският експерт е имал няколко неидентифицирани клиента. — Крейг се наведе напред и отново потегли, а полицаят на Лексингтън авеню проследяваше изтеглянето на фургона от кръстовището. — Повечето от труповете не отговарят на описанието. Но има няколко…
— Какви?
— Един удавник в Хъдзън. Същият ръст и видима възраст. Същото телосложение, ако се отчете подпухването. Неприятно е да го описвам.
— Не се стряскам лесно, лейтенант. Бях в Етиопия при последната гладна вълна. Видяла съм през живота си твърде много… трупове.
— Вярвам ви. Без съмнение е тежко. Просто се опитвам да ви подготвя. Вероятно не сте виждали подобни. Проблемът с удавниците е, че от водата очите им помътняват и не може да се каже дали са били зелени или, както е в нашия случай — сиви. Освен това намерихме един наркоман. Свръхдоза хероин.
— Джоузеф не е наркоман. — За да поддържа надеждата си, Тес предпочете сегашното време.
— Може би, но не винаги е очевидно, а от разказа ви излиза, че приятелят ви е потаен. Там е работата, че описанието на наркомана съвпада. Освен очите. И тук не може да се разбере цвета. Плъховете са ги изяли.
Тес вътрешно изтръпна.
— Разбирам.
— Ако все още настоявате, както вчера…
— Настоявам.
— Мога да ви покажа снимки. Обикновено се прави така и не е толкова травмиращо. Проблемът е, че колкото и да са добри, снимките никога не предават точно перспективата. Ако лицето е било обезобразено, може да се разпознае само… Искате ли… Ужасен въпрос. Искате ли да видите…
— Труповете? Да. Заради Джоузеф.
Въпреки всевъзможните й перипетии като репортер, Тес никога не беше влизала в Нюйоркската морга. Притеснена, тя очакваше да види нещо като във филмите — стена от стоманени хладилни шкафове, отваряне на блестяща врата, изтегляне на шейна със завит с чаршаф труп. Вместо това лейтенант Крейг я съпроводи по дълъг коридор до малка стаичка с голяма стъклена преграда, зад която имаше складов асансьор.
Крейг се разпореди по телефона и обясни на Тес:
— За да спестим време подготвих всичко предварително. Персоналът е готов. Тес, още не е късно да се откажеш.
— Не, длъжна съм. — Тя стисна разтрепераните си ръце, очаквайки със страх какво ще последва.
След половин минута я стресна шумът на асансьора. Тес проследи вдигането на кабелите и платформата. Когато спря зад стъклената преграда, тя се взря в подпухналото оловносиво лице на трупа със мътнобели очи и кожа, която сякаш всеки момент щеше да се свлече от скулите. Макар че беше сива на цвят, кожата й напомняше на варен домат. Отвърна се, защото й се повдигаше.
Крейг внимателно докосна рамото й.
— Знам какво е. Колкото и да съм идвал тук, всеки път ми прилошава.
Тес се бореше да овладее спазмите в стомаха си.
— Благодаря — тя си пое дъх. — Мисля, че ще ми мине. Изглежда не съм достатъчно твърда…
— Никой не е. Ако някога свикна с подобни гледки, веднага ще напусна работа.
— Чаршафът, с който е завит до шията. Той прикрива шевовете от аутопсията?
— Точно така. Но се вижда достатъчно… — Крейг се поколеба. — Той ли е? Твоят приятел?
Тес поклати отрицателно глава.
— Сигурна ли си? От престоя във водата лицето се деформира.
— Не е Джоузеф. Да свършваме по-скоро.
Крейг вдигна слушалката и даде указания.
Забуча моторът. Все още избягвайки да гледа към шахтата, Тес си представи спускането на платформата, отнасяща трупа.
— Мога ли…?
— Да, можеш вече да се обърнеш.
Тя се завъртя бавно с несигурни нозе. Шумът на идващата отдолу платформа я стресна. Лицето й пребледня и трябваше да събере всичките си сили, за да погледне отново през стъклото.
Крейг я беше предупредил, че плъховете са изяли очите му, но другите поражения я завариха неподготвена. Изгризани бяха устните и трупът сякаш се хилеше с оголени зъби. Нямаше нос, а само две гротескни дупки. Бузите бяха разръфани, овалната дупка под брадата изглеждаше като втора уста, а…
Тес се отдръпна.
— Махнете го!
Въпреки звънките удари на пулса в ушите си, чу как Крейг каза нещо по телефона, а после — с облекчение — шума от слизащата платформа.
Крейг отново докосна ръката й.
— Не, не е Джоузеф — завъртя глава Тес. — Челото е твърде тясно. — Тя пое дъх. — Косата е същата, но с път отдясно, вместо отляво. Благодаря ти, Господи, не е Джоузеф.
— Ела насам. Седни.
— Нищо, ще ми мине.
