стрелки се движеха отчайващо бавно към един часа и срещата с лейтенант Крейг.
Този път лейтенантът караше кола без маркировка в ръждив цвят. Докато поставяше колана, Тес забеляза ситни капчици пот, избили по челото му. Синьото му сако беше хвърлено на седалката зад него. Отпред и под мишниците измачканата му бяла риза беше потъмняла от пот.
— Извинявай — той се закашля. Прозорецът му беше отворен, но единственият полъх в знойния юнски следобед идваше от минаващите коли, — климатикът не работи.
— Ще свикна.
— Аз не мога.
— Астма ли имаш?
— Какво?
— Кашляше.
— А — Крейг се включи в движението. — Да, кашлям. И докторът каза така — астма. Алергия. Този град ме убива.
— Може би трябва да се преместиш?
— Аха. В някое по-здравословно място. Например Айова? Как се казваше в оня филм? „Полето на мечтите“. „Това да не е раят?“ А Кевин Костнър отговаря: „Не, това е Айова.“
Колата напусна Бродуей и пое на изток. Тес се напрегна.
— Посоката е като миналия път.
— Не отиваме в моргата. Просто караме пак по Първо авеню.
— Към парка „Карл Шурц“?
— Не, и там не отиваме. Остави на мене, искаш ли? И не се стягай. Кълна се, няма да видиш нищо гадно.
— Сигурен ли си?
— Е, добре, ето каква е работата. Не твърдеше ли, че приятелят ти бил странен? Това е меко казано. Според ФБР той не съществува.
— Какво искаш да кажеш?
— Съобщихме името във ФБР, за да им помогнем за проверката на отпечатъците от необгорената лява ръка, които им изпратихме. Джоузеф Мартин е често срещано име — нищо чудно, че в компютрите им имаше много такива. Но никои отпечатъци не отговаряха на снетите.
— Но едва ли във ФБР имат отпечатъците на всекиго.
— Вярно. Но ние проверихме дали номерът на социалната застраховка, която твоят приятел е дал в службата си, съответства на някое от тези имена.
— И какво?
— И какво — имаше един Джоузеф Мартин с такъв номер. Само че е от Илинойс. Или — бил е от Илинойс. Защото, като повъртяхме телефоните, се оказа, че Джоузеф Мартин с този номер застраховка е умрял през 1959 г.
— Трябва да е станала грешка.
Крейг поклати отрицателно глава.
— Проверих отново. Същият резултат.
— Искаш да кажеш, че Джоузеф е приел самоличността на някой умрял?
— По-точно умряло дете. На каква възраст беше той?
— Тридесет и нещо.
— Да речем тридесет и две. На толкова щеше да бъде и другият Джоузеф Мартин днес, ако не беше загинал при пътна катастрофа с родителите си през петдесет и девета.
— Обзалагам се че няма и близки роднини.
— О? — Крейг я изгледа. — Май знаеш как стават тези неща.
— Някой, който има нужда от нова самоличност, избира случайна община и търси по некролозите в местния вестник починали с неговата година на раждане. Търси такова дете, което е или сираче, или е загинало заедно с най-близките си роднини. Така няма да изглежда по-стар или по-млад, отколкото твърди и едва ли някой ще оспори самоличността му. Трябва да открие месторождението на детето. То често е посочено в некролога: „Еди-кой-си, роден в този и този град.“ После въпросното лице пише до съда в съответния град, че е изгубил своя акт за раждане и ги моли да му издадат дубликат. Хората често губят актовете си за раждане и няма нищо странно, ако някой иска копие, а чиновниците почти никога не проверяват дали същият човек вече не е починал. Човекът праща ксерокопие от акта в службата за социални застраховки, като обяснява, че е живял дълго в чужбина и не е имал нужда от номер, но вече му трябва. И те рядко отказват на подобни молби. След като се е сдобил с акт за раждане и номер на социалната застраховка, човекът може да си извади паспорт, шофьорска книжка, кредитна карта — всички документи, които го легализират — и да влезе в системата, да получи работа, да плаща данъци и т.н.
— Много добре. Аз съм впечатлен.
— Като репортер научавам какво ли не. — В действителност Тес беше научила как се добива фалшива самоличност от доловени телефонни разговори на баща си с неговите сътрудници.
Докато караха по Петдесет и пета улица, Крейг се умълча.
— С малко помощ от федералните власти установих, че Джоузеф е започнал да използва тази самоличност от май миналата година. Оттогава са първите му вноски за застраховка и данък върху дохода. Работил е на още две места, без последното. Първо в Лос Анджелис, после в Чикаго. Май не е искал да се заседява твърде дълго на едно място, като се стараел следващото да е достатъчно отдалечено. Всеки път е работил в студио за документални видеофилми.
Тес с усилие сдържаше учестеното си дишане.
— Добре, Джоузеф е криел нещо. Всичко около него е било лъжа. Затова не искаше да ме допусне близо до себе си. Но какво е трябвало да крие?
— Почакай. Когато говорих със счетоводителя в службата на Джоузеф, поисках да вида чековете, които са му изплащали. Сумите бяха доста големи, за да ги приемат в супермаркет или друг магазин. Трябвало е да ги осребрява в банка. А банката ги изпраща на банката, в която е сметката на неговата служба, която пък ги изпраща на счетоводителя. Излезе, че Джоузеф е осребрявал чековете си в една и съща банка. Ей там — Крейг тъкмо минаваше край банката на Петдесет и пета улица.
— И ти отиде в банката, показа им разрешение от прокурора за достъп до регистрите им и провери сметката на Джоузеф.
Крейг пак я изгледа.
— Ставаш за полицай. Да. Точно това направих. Адресът, посочен от Джоузеф в банката, беше на онази пощенска кутия на Бродуей. Този адрес бил отпечатан на чековете му. Нищо странно. Странното е, че няма нито една сметка за електричество или наем. Няма как да живее някъде, без да плаща ток или наем на хазяина си. Освен това всеки месец е пращал чек за хиляда и триста долара на един човек на име Майкъл Хофман. Познай какъв е?
— Счетоводител.
Крейг я изгледа внимателно.
— Много си добра. Очевидно, Джоузеф е искал да пусне още една димна завеса пред личния си живот. Хофман ми каза, че никога не са се срещали. Контактували по пощата или телефона.
— И той му е плащал всички основни разходи. Но тогава, с помощта на електрическата компания би могъл да установиш къде е живял.
— Правилно. Обаче, според договора им, наемодателят заплащал сметките за ток, вода и други, а после Джоузеф му възстановявал разходите. Така че електрическата компания не може да ни помогне.
— Но наемодателят може.
— Наемодателят е един конгломерат от компании, който притежава хиляди апартаменти. Данните им се съхраняват в компютър. Оттам ми дадоха адреса му — в Гринуич Вилидж — но се оказа, че никакъв Джоузеф не е живял там. Дори не беше техен апартамент.
— Искаш да кажеш, че някой е въвел погрешна информация в компютъра?
— Това е едната възможност. Сега проверяват. — Крейг хвърли поглед към задръстването на Първо авеню. — Или е подкупил някоя секретарка да фалшифицира данните. Както и да го е направил, това засилва желанието ми да открия защо.
