навътре. С изненада откри, че повечето от страниците бяха отрязани с нож или ножица.

— Защо?

— Едно от многото неща, които искам да разбера — каза Крейг.

Тес разгледа заглавията на запазените, гъсто подчертани страници.

— Останал е само предговорът и — тя прелисти нататък — Евангелието, Апостолското послание и Откровението на Йоан. Нищо не разбирам.

— Не само ти. А това — Крейг посочи нагоре. — Какво, по дяволите, е това? На етажерката. Това е най-смахнатото от всичко.

Тес вдигна поглед. Беше забелязала предмета, когато приближаваше етажерката, но той бе тъй необичаен, че остави огледа му за после с надежда другите неща в стаята да й помогнат да разбере смисъла на странното изображение.

Беше барелеф от бял мрамор, тридесет на тридесет сантиметра, изобразяващ красив дългокос и мускулест мъж, възседнал бик, да опъва назад главата на съпротивляващото се животно и да прерязва гърлото му с нож.

Кръвта от раната струи върху житни класове, израснали от земята. Куче се е втурнало към кръвта, змия бърза към класовете, а скорпион напада тестисите на бика.

От двете страни на ужасната сцена стоят факлоносци. Факлата на левия е насочена нагоре, а на десния — надолу. А над тях отляво птица — нещо като бухал — е вперила взор в ножа и бликащата кръв.

— Какво ли означава? — запита Крейг. — Откакто я видях сутринта, не ми излиза от ума.

Тес не можеше да промълви дума. В устата си усещаше горчив вкус, по гърба й лазеха тръпки.

— Ужасно. Противно. Отвратително.

— Да, нормална украса на жилище.

Закрепени на стената до барелефа два свещника повтаряха изобразените факли — единият обърнат нагоре, а другият надолу. Под втория имаше чинийка за капките восък.

— Джоузеф май не е спазвал противопожарните правила. Ако управителят знаеше за всички тези свещи, щеше незабавно да го изхвърли с целия му багаж на улицата. Цяло чудо е, че не е подпалил сградата.

— Но това е лудост.

— Абсолютно.

— Слушай, не може ли да взема Библията и испанската книга? — попита Тес.

— Ако ти позволя, онези от „Убийства“ ще ме убият.

— Поне да ги снимам.

— Носиш си фотоапарат?

— Винаги. Репортерски навик.

— Добре. Но обещай да не публикуваш снимките без разрешение.

— Съгласна.

Тес извади 35-милиметровия си „Олимп“ от чантата и направи няколко снимки на барелефа в близък план. После снима най-гъсто подчертаните страници на Библията. Върна я на място и снима цялата етажерка. Накрая направи една снимка на постелята със свещите.

— Обещай още нещо. Ако откриеш нещо от тези снимки, което ние не знаем, искам да ми го кажеш.

— Честна дума. Свършихме ли?

Крейг се поколеба.

— Още ли има?

— В гардероба — Крейг го отвори. — Имал е малко дрехи. Чисти джинси и риза за смяна. Памучна блуза. Чорапи и бельо на полицата. И това — Крейг посегна навътре.

— Не искам да гледам.

— Съжалявам, Тес, важно е. Трябва да ти го покажа.

Лейтенантът извади ръката си. Държеше тридесетсантиметрова пръчка, като отрязана от дръжка на метла. Шест-седем парчета въже със същата дължина бяха закрепени за единия край на пръчката.

Тес изтръпна.

— Бич?

— Със засъхнала кръв по него. Той се е… как се казваше… самобичувал.

Национален парк „Тсаво“, Кения, Африка

Ловецът чакаше търпеливо с далекобойната си едрокалибрена пушка, снишен в привична поза зад укритието от ниски трънаци до групата баобаби. Виждаше добре малкото езерце отпред. Обедната горещина беше толкова силна, че обектите неминуемо щяха скоро да се появят в полезрението му, подгонени от жаждата. Макар че широкополата шапка и храстите му осигуряваха известна защита от изгарящото слънце, човекът се потеше обилно и ризата му с цвят каки беше потъмняла от влагата. Но той не се осмеляваше да надигне манерката си, за да не се издаде. Дивечът, който дебнеше, беше много чувствителен към натрапници.

Неговото търпение и упоритост бяха награждавани много пъти досега. Просто трябваше да спазва професионално поведение. След успешния лов можеше да си позволи лукса да утоли жаждата си.

Нервите му се напрегнаха. Там, вляво! Той по-скоро усещаше, отколкото чуваше приближаващия се грохот от огромни, тежко пристъпващи крака. После видя облака прах, който вдигаха. Накрая масивните животни се появиха от горичката цъфнали акации и предпазливо излязоха на открито, оглеждайки нервно езерцето.

Слонове. Ловецът изброи десет. Те полюшваха широките си уши, долавяйки всеки непознат тревожен шум. Ловецът с разочарование забеляза, че четири от животните бяха малки, а бивните на възрастните бяха не повече от метър и двадесет. Той си спомняше времето — преди двадесет години — когато бивните на слоновете достигаха два-три метра. По-малки бивни — значи повече убити животни, за да се събере квотата на търговците на слонова кост. Четиридесет хиляди слона обитаваха низината преди двадесет години, а по оценките му за миналата година бяха останали едва пет хиляди, без да се смятат скелетите, на които непрекъснато се натъкваше при все по-отчаяните си експедиции. Скоро търговията със слонова кост щеше да секне. Защото нямаше да има слонове.

Докато наблюдаваше как животните с усилие преодоляха безпокойството и приближиха езерцето, пръстите му стискаха пушката. Бяха величествени. Той внимателно се прицели с пръст на спусъка, оглеждайки през визьора тревата по брега.

Изведнъж трепна. Вдясно нещо помръдна. От високата до пояс трева се надигнаха човешки фигури. Също с насочени пушки.

Ловци!

Но те не бяха конкуренти. Тъкмо обратното. Те бяха другата страна на симбиозата. Тяхната задача беше породила неговата. Ловецът решително насочи пушката си към ловците.

С просто око той виждаше, че са въоръжени не с ловни пушки, а с автоматично оръжие — М–16 и АК– 47. Нееднократно беше виждал следите от масовите им убийства. Цели стада избити, изрешетени от куршуми трупове, гниещи под слънцето, месото им — достатъчно да спаси гладуващите местни племена — оставено на вилнеещите чакали и пълчищата червеи.

По дяволите!

Всъщност, точно там ще ги прати.

Внимавайки да не се издаде, ловецът се изправи бавно, вдигна пушката и опря приклада в рамото си, прицели се през визьора и с огромно наслаждение дръпна спусъка.

През визьора видя как черепът на жертвата се пръсна.

Няма нищо по-добро от куршумите дум-дум.

В този миг друг ловец скокна ужасен от тревата и заотстъпва, опитвайки се да се измъкне.

Леко завъртане, прицелване и нов изстрел.

И този череп е пръснат.

Какво ли чувстват? — мислеше си ловецът. — Представят ли си преди смъртта… съжаляват ли… за

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату