Портиерът плъзна безшумно дъбовата врата на дневната и в този момент майка й се надига от канапето в стил регентство до камината. Тес се стараеше да изглежда спокойна.
— Тереза, мила, чудесно е, че си тук. — Майка й не одобряваше името, с което я наричаше баща й. Стройна и елегантна, макар и на шестдесет, тя изглеждаше с десет години по-млада благодарение на многобройните пластични корекции, от които аристократичните й черти бяха добили напрегнато изражение.
Както всяка вечер беше облечена официално, в рокля от шумоляща кехлибарена коприна и пълен набор бижута: диамантена огърлица и обеци, рубинена брошка, пръстен със сапфир на едната ръка и блестящ годежен пръстен и венчална халка на другата (въпреки че мъжът й бе починал преди шест години, тя продължаваше да ги носи), изумрудена гривна и златен часовник «Пиаже».
— Наистина, чудесно. — Като повечето възпитанички на «Редклиф» в добрите стари времена преди девическият колеж да се слее изцяло (Господи, накъде отива светът?) с мъжкия в Харвард, тя се движеше изправена, сякаш имаше привързана дъска за гърба. С хрипливия си глас майка й имаше навик да произнася подчертано някои думи. — Колко време мина. Много ми липсваше. Не трябва да скиташ толкова.
Докато изричаше това, приближи и докосна бегло бузите на Тес със задължителните превзети символични целувки.
— Да, мамо, и аз се радвам да те видя — усмихна се с усилие Тес.
— Джонатан ще отнесе куфара ти. Ела. Седни. Сигурно си изтощена от пътуването.
— Мамо, полетът от Ню Йорк е само един час.
— О, наистина? Тогава защо не се виждаме по-често?
— Много съм заета в работата. Знаеш ли, че едва успявам да отида до пералнята, камо ли…
— Пералнята? — майка й отметна глава. — Ти сама ли…? О, все забравям, че искаш да си независима.
— Точно така — Тес се облегна на канапето с изящни орнаменти и огледа стаята, но Брайън Хамилтън не се виждаше. — Независима.
— А работата ти? Как върви списанийцето?
— Не е «списанийце», мамо. Мисля, че върши нещо за обществото.
— Е, така трябва. За околната среда? Нещо за замърсяването?
Тес кимна:
— Този проблем става все по-остър.
— Разбира се, на моята възраст, едва ли ще доживея… Няма значение, мила. Важното е, че си щастлива.
— Да, мамо — Тес се усмихна искрено. — Щастлива съм.
— Щом е тъй — майка й приглади роклята и оправи колието си, — останалото няма значение.
Но думите й прозвучаха неубедително. Тес забеляза как майка й оглежда нейните маратонки, джинси и памучната й блуза.
— Знам, че би предпочела да се обличам като…
— Дама. Сега сякаш идваш от спортно състезание. Можеше поне да си сложиш сутиен. Няма да си простя, че допуснах да учиш в университета в Джорджтаун.
Тес пламна.
— Не ти, а татко имаше думата.
— Добре, това е стар спор. Съжалявам, че повдигнах въпроса. По-добре да пием чай. — Майка й посегна изящно към малко сребърно звънче.
Прислужница в униформа и боне внесе сребърен поднос с препечени филийки и пастет и го постави върху масичката. След нея се появи мъж в смокинг с друг поднос, върху който имаше чаши и японски чайник отпреди двеста години.
— Извинявай, че се забавих на телефона, Мелинда. Нали не възразяваш, че помогнах на Една да внесе чая?
— Разбира се, че не.
Той остави подноса и се усмихна на Тес. Беше преминал шестдесетте, но въпреки това имаше изправена стойка, гъста тъмна елегантно подстригана коса и ъгловато, по мъжки красиво лице.
Винаги излизаше добре на снимки. Вестниците обикновено не пропускаха да отбележат многобройните му отличия от Виетнам и легендарната му кариера във военния флот. Гласът му бе леко дрезгав, но с мек тембър като на телевизионен говорител.
— Как си, Тес? — той й подаде ръка.
— Имам проблем, Брайън.
— Разбрах по телефона. Но първо… — той погледна към прислужницата.
Майка й схвана погледа му.
— Благодаря, Една. Ще си налеем чая сами.
— Както желаете, мадам — Една се поклони и напусна стаята, като затвори вратата зад себе си.
— Да минем на въпроса — започна Тес. — Предполагам, че бързаш да се върнеш на приема, Брайън, затова ще бъда кратка.
— Тес, казах ти, че заради баща ти ще направя всичко за теб. Ние бяхме приятели.
— Но това не ти попречи да го пратиш в Бейрут.
— Моля ви, вашият разговор придобива неприятен тон — намеси се майка й. — Нямам намерение да седя тук и…
— Добра идея, мамо. Защо не ни оставиш за малко? Трябва да поговорим.
— Не, Мелинда, остани тук. Време е да изясним нещата — той седна до майка й и сложи ръката си върху нейната.
За първи път Тес заподозря, че между тях има нещо. Най-добрият приятел на баща й? В същото време той го изпрати на смърт.
— Е, добре, нека бъдем трима.
— Баща ти се чувстваше отговорен като дипломат — каза Брайън. — Той прие тази отчаяна мисия в Бейрут, за да помогне за примирието между християните и мюсюлманите и техните отцепнически групи. В сърцето си той вярваше, че може да спре убийствата.
— Сякаш произнасяш реч. Същите думи прочетох във «Вашингтон Пост», когато загина татко. Но ти не им каза, че всъщност го бяхте изпратили да преговаря за доставка на оръжие за християнските милиции. Нито, че не успяхте да запазите това в тайна и мюсюлманите го отвлякоха, за да попречат на сделката.
— Това са само предположения, Тес.
— Не ме мисли за глупачка. Мюсюлманите искаха той да свидетелства за намесата на САЩ. Но въпреки мъченията, баща ми не признал. Били го, морили го с глад, накрая — като не проговорил — му прерязали гърлото и го изхвърлили в канавката. За назидание на американците.
— Тес, оръжието няма нищо общо с това. Той беше там чисто и просто като посредник в преговорите.
— Копеле, нищо в твоята работа не е чисто и просто.
Майка й подскочи:
— Забранявам ти да държиш такъв език!
— Остави я да свърши, Мелинда, Трябва веднъж завинаги да изясним това.
— Знам, че ти му нареди да замине. Той не одобряваше, но можеше ли да откаже задача, поставена от Белия дом? Откъде знам ли? От телефонните му разговори. Освен това прегледах секретните документи, които донесе вкъщи. Направих копия, преди да ги унищожи.
— Но това е нарушение на държавната тайна. Законът предвижда сериозни наказания…
— Толкова ли сериозни, колкото случилото се с баща ми? Какво ще ми направиш? Ще ме пратиш в затвора? Не, разбира се. Защото ще говоря. Ако не искаш нов оръжеен скандал Иран-контри, ще трябва да ме убиеш!
— Престанете — скочи майка й. — Баща ти беше голям човек и няма да позволя да петниш името му. Както и репутацията на Брайън.
— Почакай, Мелинда — каза неочаквано спокойно Брайън и я хвана за ръката. — Тя клони към нещо. Тес, ако ми позволиш, карай направо. Какво, по дяволите, искаш от мен?
