«Трябват ми повече. Насаме.» С отдалечаването на колата гласът ставаше по-глух. «Има връзка с един ваш случай. Но всъщност е личен въпрос — отнася се до Ремингтън Дрейк, жена му и дъщеря му.»
«Ремингтън Дрейк! Боже. И тази услуга е важна?»
«За мен — да. Много важна» — отвърна Брайън.“
„Е щом е услуга. Ти си ми помагал не един път, а Ремингтън Дрейк ми бе приятел. За колко време можеш да дойдеш?“
„Десет минути.“
„Чакам те.“
„Благодаря ти за съдействието, Ерик.“
„Не бързай. Още не съм ти оказал никакво съдействие.“
„Имам доверие в теб. След десет минути.“
Разговорът свърши.
Съгледвачът се беше заслушал, като се опитваше да схване смисъла на казаното. Може би затова не обърна достатъчно внимание на лекия шум от забързани стъпки. Беше оставил прозореца отворен заради горещината. Не можеше да се възползва от климатичната инсталация, защото тогава трябваше да остави двигателя да работи и можеше да привлече вниманието.
Когато се обърна, срещу главата му зейна дулото на пистолет калибър 22. Нямаше време да посегне към браунинга. През заглушителя се чу само едно „пльок“ и съгледвачът рухна. Куршумът беше много малък, за да го убие. Зашеметен от болка, той все пак остана в съзнание. Усети как убиецът отвори вратата, сграбчи и избута тялото му на пода пред другата седалка, включи двигателя и потегли.
Свит на пода, заслепен от кръвта, съгледвачът мислеше, че с нея изтича животът му. В черепа му сякаш бе забит гвоздей. Смътно осъзнаваше, че беше още жив само заради малкия калибър на пистолета. Но друг пистолет, дори със заглушител, щеше да произведе достатъчно отчетлив звук, за да привлече вниманието на някой от разотиващите се гости на приема. Докато този — калибър двадесет и две със заглушител и със специално намален „беззвучен“ заряд — беше възможно най-тихият.
Унесен, съгледвачът почувства как колата завива. През ужасната болка в главата му се промъкна слаба надежда за живот.
Да оживее?
Майтап. С такава рана. Няма начин. Но той знае, че съм още жив. Чува хриповете ми. Защо не ме довърши с втори изстрел?
Може би е новак?
Не. Не беше новак.
Когато се обърна и срещна насочения пистолет, съгледвачът беше забелязал странната му форма отгоре. Явно имаше монтирана пластина, която отклонява газовата струя от изстрела и не допуска автоматично презареждане, за да намали допълнително шума. Така пистолетът не можеше автоматично да се зареди след изстрела. Затова убиецът не натисна повторно спусъка.
Беше професионалист. Много добър! Отлично трениран и опитен убиец. Нямаше нужда от втори изстрел. Трябваше му само време.
Изпадайки в унес, раненият започна да се моли пламенно. Нищо друго не можеше да направи. Освен да спаси душата си. Единствената му утеха бе, че няма да го разпитват. Въпреки това съжаляваше, че не може да попречи на убиеца да го претърси и да намери пръстена в джоба.
Внезапно усети колата да спира. Наблизо спря друга. Убиецът отвори вратата и излезе.
Да не би да се готвят да ме оставят тук да умра?
Надеждата съживи пулса му. Може би ще успее да се измъкне от колата. Може би някой ще му помогне, ще го откара в болница.
Но следващото, което чу, бе звук от разплискване. Усети как течност с остра миризма го облива и попива в дрехите му.
Не!
Последният звук в ушите му бе драсването на клечката и свистенето на лумналия бензин. Пламъците изпълниха колата и обхванаха тялото му. „Не! Господи!“ Обезумял от болка, той пламенно се молеше. „Господи, който си на небесата…!“ Волята му бе толкова силна, че стигна чак до „и избави нас от лукавия“ преди огънят да го погълне безвъзвратно.
— Въпреки достойното за съжаление развитие на вечерта, наистина се радвам, че дойде. Надявам се, като се наспиш, да се почувстваш по-добре.
— Благодаря, мамо — усмихна се Тес. — И аз се радвам, че те видях. Но едва ли ще се наспя. Трябва да обмисля доста неща.
— Почети нещо. Четенето ми помага да заспя. О! — майка й внезапно спря на стълбата. — Съвсем забравих. Директорът на библиотеката на Конгреса намери онази книга и ми я изпрати. — Тя тръгна надолу. — Остана в дневната. Заглавието всъщност е „Колието на гълъба“.
Книгата миришеше на старост. Тес я отвори бързо и с облекчение забеляза, че е на английски.
— Благодаря, мамо. Наистина, страшно съм ти благодарна.
— Никога не съм виждала някой да се развълнува толкова от вида на една книга. Видя ми се твърде безинтересна.
— Напротив, мамо — Тес почти искаше да изтича в стаята си, но се застави да изкачи бавно стълбата, съпровождайки майка си. Те спряха пред нейната врата в дългия коридор с картини на френски импресионисти.
— Лека нощ, мамо. Извинявай за сцената, но просто не можеш да си представиш какво преживях напоследък. Обещавам да не те тревожа повече.
Майка й беше изненадана и развълнувана. Гласът й трепна.
— Не се извинявай, мила. Бог ми е свидетел, ти си всичко, което имам. Помни, че никога няма да престана да те обичам, колкото и сцени да правиш. Винаги си добре дошла тук. Ще направя всичко, за да ти помогна. — Внезапно тя целуна Тес. Не с онова официално докосване на бузите, а истински — силно и нежно.
Тес изтри една сълза.
— Помня, мамо. Аз… не го казвам често… Обичам те.
— Знам, мила. Винаги съм го знаела. Наспи се хубаво сега. Като станеш, обади ми се да закусим заедно.
Тес се разхълца, бършейки сълзите по бузите си.
— Не искам да плачеш.
— Знам, мамо. Чувствата винаги са те притеснявали.
— Не толкова чувствата, а излагането им на показ. Това е първото, което една съпруга на дипломат се учи да различава.
— За съжаление аз не съм съпруга на дипломат, а просто негова дъщеря.
— Не „просто дъщеря“, а дъщерята на Ремингтън Дрейк. Ти си създадена от баща си и мен. Уважавай наследството си. Бъди силна.
— Обещавам, мамо.
— И помни, че те обичам.
Тес я гледаше как се отдалечава по коридора с леко неуверена походка — една уморена, остаряла, но все още гордо изправена жена.
Икономът беше разопаковал куфара й и поставил пижамата до възглавницата. Тес огледа стаята, която беше нейна откакто се помнеше. Смесица от спомени нахлу в главата й като струпани една върху друга прозрачни снимки, отразяващи различни мигове от младежките й години: детското й легло, къщичката за кукли (беше я направил баща й), плюшените играчки, после бейзболната й ръкавица, ракетата и топката за тенис, плакатите на известни спортисти, последвани от рок-звезди и колекцията от плочи, учебниците от колежа (беше отказала да живее в общежитието, за да бъде по-близо до баща си).
Всичко си беше отишло. Загубено завинаги.
С усилие Тес потисна носталгичната тръпка. За друго бе дошла тук. Тя отвори книгата.
