— За момент се уплаших… Извинявай. Май трябваше по-деликатно…
— Няма значение. Единственото, което е важно сега, е да открием кой уби Джоузеф и защо — добави Тес с горчивина. — Ти каза, че отпечатъците са една от причините да ми позвъниш. Какво е другото?
— Снимките. Добре, че ги взе и добре, че не са ги дали на онзи мъж.
— Какво се е случило?
— Някой се е вмъкнал в жилището на Джоузеф. Спалнята е напълно опожарена.
Тес подскочи.
— Опожарена?
— Почти целият етаж изгоря. Цяло чудо е, че няма жертви.
— Господи! Кога е станало това?
— Вчера в четири следобяд.
— По същото време се опитаха да отмъкнат снимките ми.
— И сега те са единственото запазено свидетелство от стаята на Джоузеф — каза Крейг.
— Но нали от „Убийства“ са били там преди нас и са направили снимки.
— Снели са само отпечатъци. Все пак там не беше извършено престъпление. Фотографът отишъл после, но било твърде късно.
— Ама че работа.
— Затова пази снимките. Скрий ги. Направи нови копия от негативите. Връщаш ли се утре?
— Още не знам. Трябва да проверя още нещо.
— Тогава ми прати копията с федералната бърза поща. — Крейг продиктува адреса на службата си. — Има още един проблем.
— Не искам повече да слушам.
— Огледах жилището след потушаването на пожара. Мястото на библиотеката. Както предполагах, всичко бе изгоряло — само пепел. Но барелефът беше мраморен — можеше да се пукне, но да изгори… Нямаше го, Тес. Беше изчезнал! Подпалвачите са го взели. Не разбирам какво става, но искам да ми обещаеш. Заклевам те. Пази се.
Катерът „Морски вълк“ от бреговата охрана на САЩ, тръгнал от Портланд, цепеше с пълна скорост начупената повърхност на океана. Облаци скриваха луната и звездите и правеха нощта по-тъмна. Обектът на мисията беше далече, но в командната кабина капитанът Питър О’Мали вече го виждаше като петънце на екрана на радара.
— Дистанция петнадесет километра — докладва помощникът. — От въздушното разузнаване като че ли са прави. Сбъркал е курса. Скоростта е минимална.
О’Мали кимна. Бяха го открили преди шест часа група изтребители F–15 от въздушната отбрана, изпълняваща тренировъчен нощен полет във въздушния коридор край бреговете на Нова Англия. Командирът беше докладвал за непознатия обект и беше получил разрешение да се свърже с кораба, но опитите му бяха безуспешни.
Групата получи заповед да направи визуален оглед. Радиомълчанието на кораба и странното му бавно блуждаещо придвижване в близост до териториалните води на Съединените щати бяха обезпокоителни. От безопасно разстояние с помощта на приборите за нощно наблюдение командирът на групата установи, че корабът беше голям риболовен траулер. На кърмата с големи букви бе изписано името му: „Бронзова камбана“, порт Пусан, Южна Корея.
Но по-тревожно от курса на траулера към американски води беше пълното му затъмнение. Липсваха дори задължителните сигнални светлини, изисквани от правилата за безопасност на морското корабоплаване.
Разтревожен, командирът докладва в базата и поиска допълнителни инструкции. Ситуацията ставаше деликатна. Възможен беше международен инцидент. Едно погрешно решение можеше да струва нечия глава.
Тъй като корабът не беше военен, не се налагаше незабавна намеса на военните. Затова от базата се свързаха с бреговата охрана. Катерът на О’Мали беше най-близо до траулера, затова „Морски вълк“ бе изпратен веднага натам.
И сега, пет часа след получаването на заповедта, капитанът О’Мали — червенокос ветеран с двадесетгодишна служба зад гърба си и семейство с две дъщери в Портланд — намръщено наблюдаваше петното, което проблясваше на екрана на радара.
— Ето го, капитане. Тъкмо навлиза в двестамилната зона. Вече е в наши води.
— И продължава да лежи на дрейф — гласът на О’Мали звучеше мрачно. — Още ли не отговаря на нашите повиквания по радиото?
— Тъй вярно, капитане.
О’Мали въздъхна.
— Бойна готовност.
— Ест, капитане — помощникът включи алармения сигнал.
През корпуса на катера сигналът се чуваше приглушен, но долу, подгонен от пронизителния звук, екипажът скочи на крак.
— Проблеми ли очаквате?
— Сигурно ще има проблеми. Очевидно нещо не е в ред. Въпросът е кой ще има проблеми — ние или траулерът. Да дойде екипът за абордаж.
— Да, капитане.
— Въоръжени. И пригответе „Зодиак“.
— Ест, капитане.
О’Мали продължи да се взира в радара. Половин час по-късно на екрана на уреда за нощно наблюдение изникна огромният корпус на южнокорейския кораб, поклащан от вълните на около километър пред катера.
Лейтенантът възкликна:
— От въздушното разузнаване бяха прави. Не съм виждал по-тъмен кораб.
— Още ли не отговаря на радиосигналите?
— Страхувам се, че не, сър.
— Опитайте с мегафона.
Офицерът за свръзка излезе на палубата и започна да изстрелва въпроси през разговорната тръба:
— Хей вие, „Бронзова камбана“, чувате ли ме? Хей, отговорете! Вие сте навлезли в териториалните води на Съединените щати… Имате ли нужда от помощ?
— Остави — викна О’Мали. — Вземи групата на „Зодиак“. С пълно въоръжение — берети, М–16 и прикритие с картечници от палубата при прехвърлянето на траулера. Също и с малокалибрените оръдия.
— Ест, капитане.
„Зодиак“ — надуваема лодка с извънбордов двигател — се понесе към траулера. Седмината от екипажа й държаха автоматите М–16 насочени, готови за всякакви изненади. Докато мятаха куките и закачаха въжените стълби за корпуса на траулера, О’Мали тихо се молеше всичко да мине благополучно и дори мислено се прекръсти. Хората от щурмовата група с готово за стрелба оръжие пъргаво се заизкачваха по стълбите и изчезнаха зад борда на траулера.
О’Мали затаи дъх. Съжаляваше, че правилникът го задължава да остане на кораба. Портативният радиотелефон до него изпука:
— Капитане?
Той го сграбчи.
— Чувам те добре. Докладвай.
— Сър, палубата е пуста.
— Бъдете нащрек. Поставете постове. Проверете долните палуби.
— Прието, капитане.
Изминаха нови напрегнати десет минути. На палубата на траулера блеснаха светлини. Радиото отново
