изпука:
— Капитане, няма никой. Траулерът е съвсем пуст.
Следващият въпрос изглеждаше излишен. Хората сигурно щяха да докладват. Но той беше длъжен да попита:
— Натъкнахте ли се на трупове?
— Не, капитане. Никакви хора — нито живи, нито мъртви. Корабът е изоставен, сякаш са го нападнали духове.
— Какво искаш да кажеш?
— В каюткомпанията телевизорът работи. По каютите има включени радиоприемници. Чинии с храна в столовата. Каквото и да е станало, било е внезапно, сър.
— Има ли повреди по траулера? Следи от пожар, заради който да са напуснали кораба?
— Никакви, сър. Спасителните лодки са налице.
— Прието. А моторното отделение?
— Двигателите бяха спрени, сър, но ги пуснахме.
— Гориво?
— Резервоарите са наполовина пълни.
— А УКВ-радиостанцията?
— Беше изключена, сър, но е напълно изправна. Можели са да изпратят „Мейдей“ (сигнал за бедствие), ако са искали.
— Няма сведения някой да е приел такъв сигнал. Продължавайте проверката.
— Ест, сър.
О’Мали остави радиотелефона и се вгледа умислен в светлините на траулера. Чувал беше много истории за изоставени кораби в морето. Обясненията най-често бяха съвсем банални: ръждясало корито, зарязано по поръчка на собственика, за да му вземе застраховката, но за беда останало да плава; яхти, плячкосани от пирати, избили и изхвърлили пътниците зад борда; рибарски кораб, използван от трафиканти на наркотици, изоставен при опасност от проверка на Службата за борба с наркотрафика…
Въпреки че бе добре запознат с докладите за инцидентите, за цялата си продължителна служба в бреговата охрана капитан О’Мали никога не беше срещал действително изоставен кораб, ако не се смятат баржите, налетели на рифове при буря. Но кораб, изоставен в пълна изправност в спокойно море? Той поклати глава. Не вярваше на историите за изгубени облози с Дявола, за „Летящия холандец“, за пришълци от други светове, които отвличат хора, за тунели във времето или за Бермудския триъгълник — всички тези смехотворни измислици на задните страници на рекламните вестничета от супермаркетите. Станала е някаква ужасна грешка тук, но тя сигурно има логическо обяснение и Господ му е свидетел, че ще го открие.
Той се обърна към помощника си:
— Свържи се с щаба в Портланд. Кажи им, че сме на мястото. Поискай да пратят още един катер. Да потърсят съдействие от местните полицейски власти, може би и от ФБР. Сигурен съм, че са помислили за това… по-добре да уведомят собственика на „Бронзова камбана“.
— Веднага, капитане.
О’Мали отново потъна в мисли, загледан в траулера. Трябваше да предвиди толкова неща. Не може да го остави с хората си на борда, но щом пристигне вторият катер, един от тях трябва да започне издирване на хората наоколо. На зазоряване ще се включи и въздушното разузнаване. А междувременно траулерът ще бъде ескортиран до Портланд за по-нататъшно разследване.
Радиотелефонът отново се обади.
— Все още нищо, капитане. Огледахме навсякъде, включително и товарния трюм. Имали са добър улов. Трюмът е почти пълен.
Една мисъл прониза главата на О’Мали.
— Пълен ли? С какво са ловили рибата?
— Те използват мрежи, сър.
— Да, но какви мрежи?
— По дяволите, разбирам какво искате да кажете, сър. Един момент.
Минутата трая доста дълго.
— Прав бяхте сър. Копелетата са използвали дрифтерна мрежа.
Вбесен, О’Мали стисна пулта с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Дрифтерна мрежа. Разбира се. Корейците, тайванците и японците бяха станали печално известни с обичая си да ловят в международните води на Северния Атлантик с найлонови мрежи, простиращи се на десетки мили зад траулера. По последни оценки в Северния Атлантически океан се използваха общо над тридесет хиляди мили такива мрежи, които изгребваха на практика всяко живо същество, оставяйки безжизнена пустош подире си. Те бяха предназначени да улавят огромни количества туна и калмари. В резултат на това тези видове бяха на изчезване. Но в мрежите попадаха също делфини, китове, костенурки — същества, които периодично трябваше да излизат на повърхността, за да дишат, и които бяха обречени. При изтеглянето на мрежата труповете им се изхвърляха.
Едва сдържайки гнева си, той попита:
— Мрежата във водата ли е още?
— Да, сър.
— Изтеглете я. Вкарайте я вътре. Ще откараме траулера в Портланд. Няма нужда да я влачим отзад.
— Ще предам, сър.
Вътрешно капитанът кипеше, наблюдавайки мрачно траулера.
От радиотелефона отново долетя глас:
— Мили Боже! Капитане! О, Исусе… — човекът отсреща сякаш щеше да повърне.
— Какво става? Какво има?
— Изтегляме мрежата. Колко риба… И делфини, о, Господи. Никога не съм виждал толкова! Мъртви! Всички са умрели! Заплетени в мрежата! Кошмар! Екипажът!
— Какво? Повтори!
— Екипажът. Двадесет! Тридесет! Има още! Небесни Боже! Ето къде са били — вързани в мрежата. Като делфините и…
Звукът, който последва, беше красноречив. Офицерът от бреговата охрана повръщаше.
Надписът на таблото, поставено пред основното училище „Сейнт Томас Мор“, гласеше:
На него бе залепен лист, върху който можеше да се прочете, че районът е предназначен за строеж на жилищни блокове. Друг надпис — на входната врата на училището — обявяваше:
Училището — триетажна постройка от мръснокафяви тухли — беше построено през 1910 г. Електрическата, водопроводната и отоплителната му системи бяха вече толкова износени, че скъпият ремонт не беше по силите на местната епархия и тя трябваше да го продаде и да прехвърли учениците- католици от района в и без това пренаселеното училище „Сейнт Ендрю“ на две мили оттук. Родителите, които бяха учили в „Сейнт Томас Мор“ и бяха пратили после децата си в него, недоволстваха, но както казваше епископът в писмо, прочетено от пастора по време на неделната служба — Църквата изпитва сериозни финансови затруднения. За съжаление трябваше да се правят жертви не само тук, но почти във всички епархии в страната. Вярващите и даренията намаляваха.
В осем часа вечерта три коли спряха на паркинга край училището. Бяха огромни черни американски лимузини, всяка с жълт надпис „S&F — недвижими имоти“ отстрани. От всяка кола излязоха по двама
