мъже и се поздравиха с кимване. Всички бяха под или малко над четиридесетте и носеха тъмни костюми. Петимата бяха с папки, а шестият — с обемисто метално куфарче. Те погледнаха някога оживената сграда и закованите с шперплат прозорци.
— Жалко — каза един от мъжете.
— Нищо не е вечно — отвърна друг.
— Нищо ли?
— Поне от земните неща.
— Точно така — каза третият мъж.
— Ясно какъв е изводът — каза четвъртият.
— Нужни са дарения — кимна петият.
— Донесе ли ключа — попита шестият с куфарчето.
Първият потупа джоба на сакото си.
Те приближиха входа, изчакаха първият да отключи и влязоха през скърцащата врата, като постепенно привикваха с тъмнината, миризмата на прах и плесен.
Първият затвори вратата и отново я заключи. Стана още по-тъмно. Гласът му проехтя в опустялата сграда:
— Предполагам, че стаята няма значение.
— По-добре на втория етаж — каза мъжът с куфарчето. — За да не ни подслушат през прозореца. В някои от тях забелязах процепи.
— Съгласен. Въпреки това проверете и този етаж — обади се вторият мъж.
— Разбира се — съгласи се първият.
Четирима огледаха класните стаи, стаите за почивка, склада и различните шкафове, петият провери задната врата, а шестият — мазето. Чак тогава се изкачиха по скърцащата стълба.
През цялото време първият мъж имаше усещането, че се вмъкват неканени в обител, попивала повече от осемдесет години в стените си буен детски смях, че наоколо сякаш витаят… как да се изрази… духове, чието единствено желание е да ги оставят да се наиграят тук през тяхното последно лято. Сантименталност, помисли си той, но с професия като неговата, изискваща много често цинизъм, можеше да си позволи няколко секунди сантименталност. Той беше онзи среден на ръст и тегло, незабележим хамелеон, който проследи Тес предния ден до летището „Ла Гуардия“.
Достигайки втория етаж, мъжът погледна водещата нагоре стълба, отворените врати на стаите вляво и вдясно по коридора и реши да се довери на мъжа с куфарчето.
— Коя стая избирате?
— Онази вляво, над паркинга.
— Както кажете.
— Но първо — мъжът с куфарчето посочи последния етаж.
— Наистина ли смятате, че е нужно? Стълбата е покрита с непокътнат прах.
— Научен съм да проверявам. Вие сте специалист по проследяване, а аз…
Първият кимна.
— И го правите отлично.
— Благодаря за комплимента — очите на мъжа с куфарчето светнаха.
— Аз ще проверя горния етаж, останалите обиколете стаите на този, и тъй като все пак бързаме, може ли вие…?
— Да, ще настроя апаратурата.
След пет минути, като не откри никого на третия етаж, първият мъж слезе и се присъедини към останалите в стаята. Мястото не бе избрано случайно. Едва ли врагът щеше да успее да ги проследи дотук. По-вероятно беше — въпреки заключената врата и закованите прозорци — някой наркоман или бездомник да е успял да се промъкне и намери убежище тук. Дори наркоман би могъл да схване смисъла на разговора им и да стане информатор.
Но мъжът не забравяше, че в продължение на много години врагът беше демонстрирал забележителна съобразителност, неочаквана способност да оживява, твърда решимост и готовност за противодействие. Мястото на срещата беше избрано много внимателно, но беше използвано вече четири пъти. Изграденият стереотип можеше да бъде разкрит. Мъжът с куфарчето имаше право — предпазливостта никога не е излишна.
Когато влезе в стаята, хамелеонът забеляза, че шестият мъж — специалист по електронни средства за безопасност — вече бе настроил апаратурата в куфарчето си и с метална рамка сканираше черната дъска, стените, тавана, пода и мебелите. Останалите се бяха присвили и напъхали в малките чинове, предназначени за десетгодишни малчугани.
— Чисто е — каза шестият и прибра апаратурата в куфарчето.
— Тогава да започваме — макар че до този момент хамелеонът не се открояваше от другите, той пое ръководството и застана на учителското място.
Като един членовете на групата извадиха от джобовете си по един пръстен и всеки го постави на средния пръст на лявата си ръка. Пръстените бяха съвсем еднакви, красиви, двадесет и четири каратови, с голям шлифован рубин отгоре, върху който имаше инкрустирани със злато кръст и меч.
— Бог с вас — каза хамелеонът.
— И с вас — отговориха петимата.
— Deo Gratias — казаха в хор шестимата, завършвайки ритуала.
Хамелеонът ги огледа.
— Първо искам да направя едно признание.
Хората от групата присвиха очи и опнаха гърбове доколкото им позволяваха тесните чинове.
— Принуден съм да призная, че моят екип допусна грешка, а аз нося отговорността за хората, които съм обучил.
— Каква грешка — вторият мъж наведе глава и го изгледа над очилата си.
— Един от враговете се опита да отмъкне снимките, които онази жена направи в жилището на нашия обект.
— Може да е случайно. Откъде знаеш, че е от враговете? — вдигна рамене четвъртият.
— Беше със сиви очи. Влязох във фотоателието, все едно, че съм клиент. Бях толкова близо до него, както сега до вас. Не може да съм сбъркал. Приличаше на обекта, сякаш му беше брат.
— Може и да е — каза четвъртият мъж. — Но аз не разбрах в какво сте сбъркали.
— Аз трябваше да проследя жената. А хората ми — да хванат мъжа. Те са го изпуснали.
— Какво? — възкликна човекът с куфарчето. — Видели са го да излиза и…
— Бил е много опитен. Веднага усетил, че го следят. Хукнал. Те го последвали — по алеите, през улиците, напряко на движението. Били по петите му. Но влязъл в един ресторант.
— И?
— Изчезнал — хамелеонът вдигна ръце.
— Как?
— Ако знаеха, сигурно щяха да го хванат. Повтарям, аз поемам отговорността.
— Каква полза? Врагът беше в ръцете ви и го изпуснахте.
— Сигурно е имал предварително подготвен път за бягство — каза третият мъж и пак стисна устни.
— Без съмнение — намеси се четвъртият. — Те са като лалугери. Стаяват се и се извъртат, намират дупки там, където изобщо не предполагаш. Как иначе ще ни убягват толкова време?
— Не е там работата — намеси се пълничкият шести. — Известни са способностите им. Но ние трябва да сме по-добри.
— Ние сме по-добри — вметна вторият. — Защото небето е на наша страна. Но изглежда понякога провидението ни изпраща изпитания.
— Не приемам оправдания. Който сам си помага и Бог му помага. Не сте били достатъчно старателни. — Шестият мъж сърдито погледна хамелеона. — Вие и вашата група. Аз си свърших работата. Само за час инсталирах устройство за подслушване на телефоните на жената и полицая. Помогнах на хората във Вашингтон да осигурят подслушване на клетъчните телефони в колите. Знаете, че всички важни правителствени служители имат такива, въпреки че се чудя защо ги използват при този риск за
