жената нервничеше. Когато дойде нейният ред, тя бързо извади кредитна карта, подписа ваучера, грабна приготвения билет и хукна към изхода.
«Отлично!» — помисли си хамелеонът. Той свърна надясно през тълпата, следвайки обекта си. Когато стигна пункта за проверка на безопасността, тя вече беше отвън. Според правилата, за да мине, трябваше да представи билет. Но това не беше проблем. Хамелеонът носеше винаги един фиктивен, а и от опит знаеше, че служителите тук рядко си правеха труд да искат билет.
Постави куфарчето си на лентата към скенера. Униформеният служител го покани с жест към детектора за метал. По навик при работа не носеше нищо метално, дори монети или тока на колана. Часовникът му бе пластмасов. Детекторът остана безмълвен. Той премина отвъд и пое куфарчето си. Разбира се, то също не съдържаше нищо, което да възбуди подозрение. Само безинтересни документи. И никакво оръжие. В края на краищата неговата специалност беше проследяването. Нямаше нужда от оръжие, макар че в редки моменти се случваше непредвидени обстоятелства да го заставят да се отбранява — тогава бойното му изкуство впечатляваше на фона на невзрачния ръст и тегло.
Той ускори ход и се изкачи по ескалатора — просто един бизнесмен, забързан за самолета.
Пред него на просторното горно ниво жената крачеше още по-бързо. Той не желаеше да я настига, а само я държеше в полезрението си. Погледна часовника си — шест без пет. Видя я как подава бордната си карта и изчезва в тунела към самолета.
Мъжът почака, докато затвориха вратата към тунела, после през прозореца проследи отделянето на стълбата от самолета. Но и това не му беше достатъчно. Опитът го бе научил, че трябва да чака, докато самолетът излети.
Пет минути по-късно той призна дължимото на «Тръмп». Совалката излетя точно по разписание.
— Извинете — обърна се към съпровождащата стюардеса, — по кое време пристига във Вашингтон? — И усмихнато благодари, като чу отговора.
Оставаше да направи само още едно. Упъти се към редицата телефони и набра междуградски номер.
— Питър, тук е Робърт.
И двете имена бяха фалшиви, в случай че — колкото и малко вероятно да е това — телефонът се подслушва или има някой наблизо. Никога не разчитай на късмета.
— Извинявай, че те накарах да чакаш, но приятелката ни имаше проблеми, докато се свърже с мен. Знам, че искаш да я видиш. Тя пристига със совалката на «Тръмп» на националното летище във Вашингтон в седем и седем минути. Можеш ли… Разчитах на теб, Питър, ти си мой човек. Знам, че ще се радва да те види.
Свършил работата си, той окачи слушалката и тръгна по обратния път през тълпата. Всъщност неговата работа никога не свършваше.
Той нямаше нищо против това. Мисията му беше много важна. Тя заемаше, всъщност обсебваше целия му ум и душа.
Първо, щом се върне в Манхатън, ще уреди да сложат подслушвателно устройство на телефона й. Това не беше наложително до посещението й в апартамента на Осемдесет и втора улица, когато стана ясно, че жената продължава да се интересува от смъртта на приятеля си. Ако го бяха монтирали още докато беше в моргата, щеше да знае, че се готви да лети до Вашингтон и да си спести следенето. Сега този пропуск ще бъде компенсиран. Може пътуването й до Вашингтон да няма нищо общо с човека на име Джоузеф Мартин, но хамелеонът не можеше да разчита на «може би». Той трябваше да научи всичко, което знае тя.
Сега щеше да провери дали останалите от групата му са успели да проследят оня мъж, който се опита да отмъкне снимките от фотоателието. Той беше един от тримата, влезли тогава, докато мъжът спореше с испанеца. Беше го огледал добре. Най-интересни бяха сивите му очи.
Освен това, докато чакаше да му съобщят от Вашингтон кога се връща жената, можеше да се заеме с още нещо. Подозрително беше, че детективът, лейтенант Крейг, се интересува толкова от жертвата. Следствието бе възложено на отдел «Убийства», а не на «Издирване». Дали лейтенантът не се интересува всъщност от жената — той не знаеше. Но щеше да научи. Задължително. Всичко за този детектив. Защото такъв упорит човек като лейтенант Крейг можеше да знае някои доста полезни неща.
По време на полета Тес се опита да подреди мислите си. Обикновено не понасяше добре излитането. Но снимките в чантата я изкушаваха. Тес не искаше да привлича вниманието. Все още не можеше да потисне безпокойството, че някой се беше опитал да ги открадне. След като огледа предпазливо съседа си, реши да отвори чантата. Мъжът до нея четеше списание. Тес отвори чантата, извади пакета със снимки и старателно разгледа заглавията на книгите. Когато сигналната лампичка за коланите изгасна, тя стана и бързо се насочи по пътеката към телефоните в предната част на салона. Пъхна фонокартата си и се свърза с любимата си книжарница «Странд» в долния край на Бродуей.
— Лестър? Как си?… Аз ли? Гласът ми е различен?… Малко съм замаяна. Обаждам се от самолета за Вашингтон… Не, по семейна работа. Слушай, направи ми една услуга. Предполагам че кредитът ми е все още добър. Всеки месец оставям цяло състояние при теб. Тук имам един списък. Готов ли си?
— За теб — винаги. Казвай заглавията.
— «Утехата на философията», «Диалози на Платон», «Второ пришествие», «Елеонора Аквитанска», «Изкуството на куртоазната любов», нещо на испански — звучи като «Пръстенът на шията на гълъба».
— Никога не съм го чувал.
— Имам още — Тес изреди останалите заглавия.
— Няма ли автори?
— Едва разчитам заглавията, камо ли авторите… Намери ми тези книги колкото може по-скоро.
— Нали знаеш, че имаме почти всичко.
— Изпрати ги… — за малко да каже адреса си в Сохо, но изведнъж, обхваната от подозрение при спомена за случая във фотоателието, промени намерението си и даде адреса на редакцията.
Със свит стомах тя постави слушалката и се върна на мястото си, без да обръща внимание на учудения поглед на съседа си.
Тес затвори очи, предусещайки със страх пристигането във Вашингтон и срещата с майка си.
Не точно с майка си, а със злия гений на нейния баща.
Това копеле.
Гаден убиец.
Шибаният Брайън Хамилтън.
Въпреки че слънцето тъкмо бе залязло, целият долен етаж на обширната къща в колониален стил бе ярко осветен и всички фенери пред нея бяха запалени. Таксито премина през отворената метална порта и тръгна бавно по алеята. Тес огледа храстите край оградата, обширните зелени поляни и многобройните цветни лехи, величествените дъбове, фонтанът, в който обичаше да гази. «Какъв разбойник бях» — помисли си тя и се усмихна.
Но усмивката й се стопи, когато таксито приближи къщата и отпред изникна един сребрист ролс корниш, паркиран до белите стъпала, водещи към входа под колоните.
Колата беше с правителствени номера. Изправен до колата шофьорът внимателно наблюдаваше таксито.
Брайън Хамилтън беше пристигнал.
Тес слезе от таксито, поглеждайки мъжа до колата. Брайън трябва да му е дал описанието й. Той кимна, отстъпи и я пропусна, като веднага насочи вниманието си към светлините на отдалечаващото се такси. «Определено е бодигард.» — помисли си Тес.
Тя се поколеба за миг пред входа, после натисна звънеца.
Отвори й портиер в ливрея. Тес не си припомни лицето му.
— Идвам при мама.
— Знам, мис Дрейк. Казвам се Джонатан. — Той се усмихна церемониално. — Добре дошли. Очакват ви. Оставете ми куфара, ако обичате. — Той затвори вратата зад нея и с отекващи стъпки я съпроводи през обширното мраморно фоайе към всекидневната. Мимоходом Тес забеляза нов Матис на стената.
