убийствата на толкова много незаменими Божии творения? За слоновете?
От тревата наизскачаха местни носачи и се понесоха към отдалечения рид. Очертанията на фигурите им го изкушаваха, но ловецът отпусна спусъка и наведе пушката. Той предаде своето послание. Техните мотиви, макар че не ги одобряваше, бяха разбираеми.
Те имаха нужда от работа, пари, храна.
Но въпреки своето окаяно положение не трябваше да помагат за унищожаването на наследството си. Африка — това са слоновете!
Гневът му стихваше. Искаше му се да повърне. Докато носачите се скриваха зад извивката на хълма, ловецът с професионален навик продължаваше да оглежда тревата наоколо и съжаляваше, че изстрелите му прогониха слоновете от плиткото езерце, но в същото време бе горд с изпълнения си дълг.
Пет минути му трябваха, за да стигне до първия труп. Умрелият противник лежеше в трагична поза с разбит череп, а кръвта му попиваше в прахта.
Но гледката на застреляните слонове е още по-трагична. Защото живият слон — тъй величествен — е триумф на творението.
Трябва да се даде пример за назидание.
Ловецът извади клещи, коленичи, подпря челюстта на трупа да стои отворена и започна неприятната работа за подсилване на примера.
Той извади всичките зъби на убития.
Подреди ги старателно на купчинка до хлътналата уста.
После направи същото с другата жертва.
Зъб за зъб…
Трябваше да го направи! Убийствата трябваше да спрат!
— Съжалявам — каза Крейг.
— За какво?
— Не исках да те разстройвам чак толкова.
— Не си виновен. Трябваше да видя жилището му. Списанието няма да загине без мен. И без това нямаше да съм им много полезна днес. Трябва нещо да обмисля.
Крейг паркира колата край тротоара на оживената и шумна улица пред жилището на Тес в Сохо.
— Не забравяй какво ми обеща. От „Убийства“ ще разследват случая старателно, но ако откриеш нещо, което може да ни помогне да разберем това, което видяхме в апартамента на Джоузеф, обади се. — Лейтенантът й подаде картичка. — Тук е служебният и домашният ми номер. Ако е важно, не се колебай да ми звъниш и в къщи.
— Не се безпокой. Ако трябва, ще те разбудя и посред нощ.
Крейг се засмя.
— Не ме бърка. Имам много лек сън: — Той се закашля. — Ако въобще спя.
— Това ми напомни — Тес бръкна в чантата си, — бях почти забравила. Нося ти някои подаръци.
— О?
— Един брой от нашето списание. Може би това ще ти помогне да заспиш.
— Едва ли. По-скоро ще ме държи буден. Обещавам да го прочета. От кора до кора.
— Ще те изпитам после. А, ето и това.
Тя му подаде кутийка капки против кашлица. Крейг изглеждаше приятно изненадан.
— Благодаря. Хората рядко ми носят нещо… освен скръбта си. — Той се прокашля. — Ще се пазиш, нали?
— И ти. — Неочаквано за себе си Тес добави: — Да благослови Бог.
Крейг кимна.
Тес гледаше как колата на лейтенанта се отдалечава. Преструвайки се, че тръгва по стъпалата към входа на своя блок, тя го изчака да завие зад ъгъла и бързо свърна в обратна посока надолу по улицата.
На витрината имаше реклама: „Бързи снимки“. Когато Тес отвори вратата, вътре се чу звън. Иззад щанда се изправи испанец, който нареждаше кутии с фотоленти. В гласа му не се долавяше акцент.
— Какво желаете, моля?
Тес се поколеба. Смуглата кожа на лицето му… Нещо й напомняше… Кожата на Джоузеф. Бе приела тена му за слънчев загар.
Дали Джоузеф не е бил испанец? Това би обяснило испанската книга в библиотечката му.
— Видях, че проявявате филми за един час.
— Да, но се заплаща по-скъпо.
— Няма значение. — Тес извади фотоапарата си и му го подаде. — Искам ги колкото е възможно по- скоро.
— Един момент. — Мъжът извади ролката, мина в задното помещение и след половин минута се върна. — Брат ми вече го проявява. Вашето име? — Той започна да попълва поръчката.
Тес му каза името и адреса. Той й подаде квитанцията и попита:
— Желаете ли още нещо?
— Вие изглеждате… Говорите ли испански.
Продавачът се усмихна.
— Si senorita. Muy bien.
— Ако нямате нищо против, бихте ли ми казали какво означава това? — Тя измъкна бележника от чантата си и му показа заглавието, което беше записала.
— El Circulo del Cuello de la Paloma? Кръгът… не, пръстенът на шията на гълъба.
Тес се смръщи разочарована. Надяваше се, че заглавието ще й подскаже съдържанието на книгата.
— А чували ли сте за книга с такова заглавие?
— Съжалявам, сеньорита, не съм.
— А това? — Тя му посочи името. — Абу Мухамад Али ибн Хазм ал-Андалуси. Защо името на автора е толкова дълго?
Той повдигна рамене.
— В Испания дългите имена се срещат често. Понякога включват и имената на родителите.
— Но Мухамад не е испанско име. Звучи като мюсюлманско. Арабско.
— Наистина.
— Ами това „ал-Андалуси“?
— Значи „Андалуски“ — от Андалусия.
— Това не е ли в Испания?
— Да. Най-южната част.
— Нищо не разбирам. Защо един арабин ще бъде „андалуски“?
Продавачът разтвори ръце.
— Моята родина има сложна история. — Той погледна часовника на стената. — Снимките ви ще са готови към пет.
— Ще дойда тогава. Благодаря ви.
— De nada.
Тес хукна обратно към къщи. Заключи вратата зад себе си, грабна телефона и набра номера на редакцията. Докато чакаше, отвори гардероба и измъкна един куфар.
Секретарката отговори.
— Бети, тук е Тес. Уолтър свободен ли е?… Добре. Свържи ме… Уолтър, направи ми една услуга. Няма да бъда на работа за няколко дни. Можеш ли да минеш без мен?… Да, работя над статията. Не е за това. Личен въпрос. Ще отсъствам от града… Какво? Дали е заради Джоузеф? Е, добре, позна. Да не си започнал да четеш мисли?… Уолтър, трябва да го направя… Да се пазя? Има ли друго? Обещавам.
С облекчение Тес затвори телефона, примъкна куфара до бюрото и набра нов номер.
