Знакът на пламъка

Тес погледна часовника. Дванадесет и половина. Крейг трябва да е вече на летището в Ню Йорк. Ще се срещнат в два и половина. Нямаше много време!

— На древността? Къде, за бога, да търся сега…?

— Мило момиче, ти ме разочароваш. Забрави ли, че съм женен за една чудесна жена? Тя е мозъкът на семейството, а не аз. И допреди пет години преподаваше в Класическия факултет на Джорджтаунския университет. Ела — професорът се приведе над бастуна си и стана от пейката. — Присила легна да подремне. Време е да я събудя. Не трябва да пропуска обяда. Нали знаеш, нейният диабет. Ще обядваш ли с нас?

— Професоре, не искам да ви обидя. Но не съм гладна и моля ви, звучи невъзпитано, но бързам. Това е много важно. Спешно трябва да разбера поне нещо за барелефа.

Професорът я погледна внимателно.

— Добре. Изглежда доста тайнствено. — Старецът провлачи неуверено крака по алеята между лилиумите, посърнали от смога. — Щом е чак толкова спешно, трябва да ме подкрепиш, за да стигнем по- бързо. Признавам, че съм любопитен. Ще събудим Присила и ще видим какво означава това странно изображение.

Международно летище „Кенеди“

Самолетът Боинг 747 на „ПанАм“ от Париж кацна навреме в 12:25. Сред четиристотин и петдесетте пътника шест души, които седяха на различни места, напуснаха поотделно самолета и с различни таксита се отправиха към Ню Йорк. Всички те бяха добре сложени, над тридесетте. Костюмите не биеха на очи. Носеха по едно куфарче и една ръчна чанта. Никой от тях не чакаше друг багаж. Лицата им бяха обикновени, незабележими.

Имаха още нещо общо помежду си: докато разговаряха любезно със стюардесите, отчужденият им студен поглед издаваше сериозна загриженост, сякаш всеки от тях имаше спешна работа.

В Манхатън слязоха от такситата на различни места. Всеки от тях измина няколко пресечки, взе метрото в случайна посока, излезе няколко спирки по-нататък, нае друго такси, което го остави на няколко пресечки западно от Националния исторически музей. След внимателен оглед на движението, паркираните коли и пешеходците наоколо, всеки от шестимата позвъни на вратата на една заможна къща на осемдесет и пета улица.

Масивна икономка отваряше вратата, преграждайки тесния проход.

— Май не съм ви виждала.

— Бог с вас.

— И с вас.

— Deo gratias.

— Добре. Но покажете знака.

— Разбира се. Щях да се усъмня, ако не го бяхте поискали.

Последният от мъжете бръкна в джоба на сакото си и извади пръстен с блестящ рубин. Върху впечатляващия камък бяха инкрустирани със злато кръстосани кръст и меч.

— Deo gratias — повтори жената.

Чак след това тя отвори напълно вратата и отстъпи, като кимна вежливо на посетителя да влезе.

В нишата вляво зад вратата як мъж с бронирана жилетка отпусна надолу автоматичния узи със заглушител.

Посетителят само кимна и последва жената по стълбите към втория етаж. В една от спалните останалите петима от неговата група вече се преобличаха в удобни дрехи, изваждаха и сглобяваха автоматичните пистолети на леглото.

Пистолетите — 9-милиметрови полуавтоматични австрийски „Глок–17“ — бяха направени от здрава пластмаса, като единствените им метални части бяха дулото и ударникът. Леки, надеждни, и най-важното — почти неуловими за детекторите, в разглобен вид пистолетите минаваха без проблеми през рентгеновите скенери на летището.

— Дрехите ви са на масата — каза жената.

— Благодаря, сестро.

— Ако имате нужда от нещо, аз съм долу. Но трябва да побързате. Графикът се промени. Имате билети за полета до Вашингтон в три часа. Примамката се размърда.

— Радвам се да го чуя, сестро. А врагът? Вредителят надуши ли примамката?

— Още не.

— Но ще я надуши — гласът му премина в зловещ шепот. — Не се съмнявам. Благодаря ви, сестро. — Той я изпрати до вратата и затвори след нея.

Жената слезе долу и спря за миг до пазача на входа.

— Побиват ме тръпки, като ги гледам.

— Да — отвърна сухият мъж с узито. — Веднъж работих с екзекутори. Цяло денонощие след това ме тресеше.

Тес чакаше нетърпеливо, седнала до масата. Просторната и чиста кухня, боядисана в синьо, бе в задната част на къщата на професор Хардинг. През широкия прозорец се откриваше прекрасна панорама към многоцветните лилиуми в градината, но тя беше твърде притеснена, за да им се любува. Професорът я бе оставил там — сякаш минаха часове — докато се качи горе да събуди жена си.

Тес поглеждаше нервно часовника си. Един и пет. Обхвана я безпокойство. Стана, разходи се, погледна през задната врата, пак седна и продължи да се върти нервно на стола.

По-бързо! Крейг вече лети. След по малко от деветдесет минути ще я чака пред „Мариот“ до летището.

Тя въздъхна с облекчение, долавяйки провлечени стъпки по стълбите в предната част на къщата. Гласовете приближиха вратата на кухнята. Тес скочи на крака в момента, когато професорът въвеждаше жена си.

Но при вида й Тес застина.

Не!

Толкова време загуби!

Присила Хардинг изглеждаше още по-зле от съпруга си. Беше малка, слаба, сгърбена. Изтънялата й бяла коса бе разбъркана след съня, а сбръчканото лице — бледо и отпуснато. И тя имаше нужда от бастун. Старците се спряха, подпрени един на друг.

— Професоре — Тес търсеше думи, за да не ги обиди с бързането си, — защо не ми казахте? Трябваше аз да се кача и да помогна на жена ви.

— Нямаше нужда — усмихна се старецът. — Присила и аз се оправяме сами от няколко години. Не трябва да се разглезваме. Но благодаря все пак.

— Нека да ви помогна… — Тес хвана нежно Присила и й помогна да седне.

Като дишаше тежко, професорът също седна.

— Направихме нашето малко упражнение. Как си, Присила?

Жената не отговори.

Тес се разтревожи от липсата на живинка в очите й. Господи, тя едва ли ще може да отговори на въпросите ми!

Професорът сякаш прочете мислите й.

— Не се безпокой. Жена ми е просто замаяна от съня. Трябва й малко време да се съвземе.

Старецът отвори хладилника и извади спринцовка. След като дезинфекцира ръката на жена си, той й постави инжекция. Инсулин, помисли си Тес, като си спомни думите му в градината.

Професорът отиде пак до хладилника и извади поднос с плодове, сирене и месо.

— Сигурно си гладна, мила — той остави подноса на масата, свали прозрачното фолио от продуктите, после отиде да отреже филийка хляб. — Хапни първо това резенче портокал. Трябва да поддържаш…

— Кръвната захар? — гласът на Присила бе изненадващо плътен. — Писна ми.

— Така е, разбирам те. Но само след малко, като си хапнеш, ще се почувстваш много по-добре. Този портокал е чудесен, опитай го.