измряла.
Тази вечер пътниците в колата, която се движеше по алеята, бяха бесни от гняв, освен един, който трепереше по други причини.
— Не може да продължавате така! Гостите ме чакат! Трябва да отида!
— Говорите за приема в имението си? — попита шофьорът и сви рамене. — Ще им се наложи да минат без вас, хер Шмид.
— Да, много лошо — обади се вторият мъж. — Просто ще трябва да чакат.
— Да чакат и да чакат — добави третият мъж.
— Какво искате от мен? — продължаваше да настоява среброкосият мъж с източено лице. Той беше във смокинг. — Откуп ли? Ако това искате, какво правим тук? Дайте телефона! Ще го уредя! Секретарят ми ще донесе колкото искате! Без полиция!
— Разбира се, хер Шмид, обзалагам се. Може би по-късно, но засега ще минем без полиция.
— За какво говорите?
— Справедливост — отвърна човекът с пистолета. Той беше насочен към слепоочието на белокосия.
— За пример — обади се вторият. Той се наведе от задната седалка към шофьора. — Ето тук. Когато бях дете… Колко обичах това място. Я го погледни сега! Колко е гадно. Тук! Спри точно тук!
— Може — съгласи се шофьорът. — Не е по-лошо от другите.
— За какво? — настояваше за отговор Шмид с пресекващ глас.
— Казах ти вече. Справедливостта го изисква.
Шофьорът спря колата между оголените храсти от двете страни на алеята. Угаси фаровете и излезе от колата, докато другите завлякоха съпротивляващия се Шмид в сумрачната опустошена гора. Ръкавът на смокинга му се разпра на един сух клон.
— Ах, колко неприятно — възкликна човекът с пистолета. — Ужасно срамно.
Те стигнаха до стръмнината и се насочиха с пленника си надолу по оголения склон. Изведнъж ги обгърнаха миризмите от реката, дразнещи гърлото до кашлица. Ужасен, Шмид се задърпа тъй силно, че мъжете го повлякоха със сила надолу. От време на време на по-стръмните места един от мъжете осветяваше пътя с фенерче.
Най-долу, на лишения напълно от трева бряг, фенерчето освети пяната покрай брега на реката, мръсотията във водата и тинята, която забавяше течението. Миризмата на застояло се смесваше с вонята на канализация.
— Проклятие! Като си помисля, че съм плувал тук! — просъска мъжът с пистолета. — А рибата… беше тъй вкусна. Месото й беше бяло, нежно и в същото време плътно. Майка ми я изкисваше в мляко, панираше я с галета…
— Риба? — жалко захленчи Шмид. — За какво говорите? Риба? Ако сте искали да ме уплашите, успяхте! Съгласен съм! Това е ужасно! — Съвсем загубил самообладание, той се разрида. — Колко искате? Всичко? Моля! Кълна се в гроба на майка си, всичко ще ви дам!
— Точно така. Всичко. Ще платиш — каза шофьорът.
— Кажете! Само кажете колко! Ваше е! Господи, колко искате?
— Още ли не разбираш колко трябва да платиш? — каза вторият от мъжете. — Ти си направил това!
— Направил? Какво съм направил?
— Ето това — четвъртият мъж с отвращение посочи мъртвата осквернена река. — Ти! Не сам! Но и ти носиш отговорност!
— Кой още? — Шмид почти беше напълнил гащите.
— Другите лайнари, жадни за печалби без оглед на щетите за природата. Милиардери, които не могат да се лишат от някой и друг милион, за да запазят реката чиста и небето без отровни облаци.
— Милиони? — Шмид поклати глава потресен. — Но бордът на директорите, акционерите, няма да…
— Милиони? Да. Но само в началото — поправи го мъжът с пистолета. — Еднократен разход. Но ако беше преди години. Сега са нужни много повече. Много, много повече. Реката е съвсем мъртва, ще са нужни десетилетия, за да се съживи, ако изобщо може някога да се върне към живот.
Мъжът с фенера се приближи като кашляше.
— Обърни внимание, Шмид. Не сме избрали това място само защото обичахме да идваме тук като деца. Съвсем не — той посочи с ръка. Дори през мъглата се виждаха светлините на заводите нагоре по реката. Наблизо отточната тръба на един от заводите изливаше във водата дразнещи обонянието химикали. Пяната продължаваше да приижда.
— Избрахме го, за да свидетелства за престъпленията ти — каза шофьорът.
— Греховете — поправи го мъжът с пистолета.
— Грехове? — настръхна Шмид. — Вие сте луди!
— А греховете трябва да се наказват — вметна мъжът с фенерчето. — Ти изрази готовност да платиш.
— И ще плати! — каза четвъртият. Шмид събра молитвено ръце.
— Моля ви — той падна на колене. — Обещавам. Кълна се. Ще променим системата за изхвърляне на отпадъците в заводите. Разходите нямат значение. Ще прекратя изхвърлянето на химикали в реката. Ще говоря и с другите индустриалци в областта. Ще ги убедя…
— Твърде късно — прекъсна го човекът с пистолета. — Трябва да се даде пример за назидание.
— Много примери — обади се мъжът с фенерчето.
— Справедливост — добави шофьорът.
— Ожаднях — каза четвъртият. — От това слизане устата ми е съвсем суха.
— А ти, хер Шмид? Представям си колко ти се пие. От страх устата ти е пресъхнала. Заслужил си няколко глътки.
Четвъртият мъж извади от раницата, която носеше, пластмасова кофа. С отвращение, но решително, той пристъпи, задържайки дишането си, към отровните изпарения над водата и загреба от пяната, мръсотията, тинята и каналните отпадъци.
Шмид изкрещя.
— Не. Не мога да пия от…! Не ме принуждавайте! Това ще ме убие!
Мъжът с фенерчето кимна.
— Ще те убие, наистина. Както рибата. Както реката. Както дърветата, храстите и тревата. Както бавно убива хората в градовете край реката, колкото и да се стараят да пречистват водата.
— За съжаление, трябва да дадем пример. Даже много. Ако това може да те утеши, няма да си сам. Обещавам. Скоро много от приятелите ти грешници ще те последват. Докато най-накрая разберат урока. Преди да е станало твърде късно. Ако вече не е.
Мъжът поднесе кофата към устата на Шмид. Той се разкрещя, после стисна устни, извивайки лице настрани.
— Хайде, хайде — увещаваше го мъжът с кофата. — Трябва да си изпиеш лекарството.
Другият го заклещи здраво.
— Приеми съдбата си. Опитай резултата от своя успех.
Шмид се бореше отчаяно да се освободи от здравите ръце на своите палачи.
— Такава е съдбата, майн хер. Ние всички трябва да я приемем — човекът притисна кофата към устата на Шмид.
Шмид отново изви главата си.
— Добре — каза разочарован мъжът с фенерчето. — Нямаме друг избор.
Той сграбчи Шмид и го събори на земята. Другите притиснаха пленника с колене и ръце към земята, заклещвайки главата му с лице, обърнато към мрачното, скрито в мъгла и смог небе.
Мъжът с кофата коленичи и притисна някакъв нерв зад ухото на Шмид.
Шмид неволно изкрещя. Мигновено другият мъж напъха фуния в устата му. Кофата се надигна и пяна, мръсна вода, тиня и канални отпадъци потекоха във фунията.
— Може би в някой следващ живот ще бъдеш по-отговорен. Ако изобщо имаш късмет да живееш отново.
