въпрос.
Чатъм се намръщи. Не беше в навиците му да споделя информация с ЦРУ. В същото време приятелството му с Хамилтън го налагаше. Той беше твърдо решен да установи дали причината за смъртта му е нещастен случай.
— Миналата вечер той ми позвъни.
— Кой?
— Брайън. Настояваше да ме посети вкъщи. Очаквах го около единадесет. Имал нужда от лична услуга. Нещо свързано с Ремингтън Дрейк, вдовицата му и дъщеря му.
Лицето на Маден, загоряло до този миг, посивя.
— Да не искаш да кажеш, че смъртта на Брайън и пожарът в къщата на Дрейк…!
— Са свързани? Не знам. Но смятам да разбера. Кажи на Вицепрезидента, че ще съдействам. Ще се обадя на полицията в Александрия. Ще уредя да получа и ще предам информацията.
— Вицепрезидентът ще оцени…
— Ще оцени? Майната му. Не ме е грижа какво цени той! Интересуват ме само Хамилтън, вдовицата на Дрейк и дъщеря му.
— И мен, Ерик, и мен. Но след смъртта на Брайън… и жената на Дрейк… трябва да опазим живите. Тес. Заради приятелите ни трябва да я защитим.
— Имаш думата ми — отвърна Чатъм. — Но трябва да те предупредя, че не обичам да работя толкова тясно обвързан с ЦРУ.
— Успокой се. Само този път. Струва си заради целта да направиш компромис.
— Точно така. Компромис. Но само този път.
Маден протегна ръка. Чатъм се поколеба и я стисна с нежелание.
— Ще те държа в течение.
— Знам, че ще се справиш — както винаги.
Те се разделиха напрегнати. Всеки заслиза покрай белите паметници към колата си.
Маден кимна на бодигардовете и шофьора и погледна назад към гробището. Групата му имаше вече план за откриването на Тес Дрейк. Но опитът му в секретните операции на ЦРУ го беше научил винаги да подготвя резервен план. Сега той също беше пуснат в действие.
Лицето му почти се отпусна в усмивка. Но триумфът се смени с тъга. Съжаляваше, че в понеделник ще погребват Брайън. Една наложителна жертва.
Но за следващото погребение тук след десет дни — на Президента — изобщо не изпитваше съжаление.
И тогава Алан Джерард щеше да поеме властта.
Разтреперана, Тес спря поршето пред добре поддържана къща във викториански стил близо до Джорджтаун, сграбчи чантата с пистолета и изтича по стъпалата на широкия портик.
Никой не отговори на звънеца.
Натисна го отново.
Нищо.
Макар и неспокойна, тя не бе много изненадана. Тук живееше бившият й професор от университета, известен с това, че прекарва лятото в градината си отзад в нежни грижи за огромна сбирка от уханни лилиуми.
Беше толкова отдавна, помисли си Тес с болезнена носталгия. Не беше виждала професора откакто завърши колежа преди шест години.
Още тогава той беше стар. Може да се е пенсионирал. Или е заминал за Европа да изучава изкуството, което обожаваше.
Професорът приемаше студентите като членове на семейството си. Често му гостуваха. При залез слънце, сред огромните лилиуми в градината, ги черпеше с шери — само по малко, защото не искаше да замъгли мисълта им — и им описваше славата на Веласкес, Гоя и Пикасо. Испания. Професор Хардинг винаги е бил пристрастен към испанското изкуство. Възхищаваше се само от него и…
Тес заобиколи къщата и тръгна към задния двор. Беше забравила телефония му номер, а и се чувстваше твърде уплашена и беззащитна, за да опита да му телефонира от улична кабина. Както се чудеше къде да иде, тя реши да го потърси направо вкъщи с надеждата, че е там. Нямаше друг избор. Трябваше да научи.
Но когато стигна задния двор опасенията й се стопиха. Почувства прилив на нежност при вида му — доста остарял и болезнено крехък — когато го видя да се надига с мъка иззад група избуяли лилиуми.
Тес се стъписа пред красотата им. Тя стисна чантата и усети тежестта на пистолета. Колко се беше отдалечила, и то не в посока напред, откакто напусна университета в Джорджтаун. Как й се искаше да е пак тук.
Професорът се обърна и я забеляза.
— Дошли сте да видите…? — той с усилие запази равновесие.
— Цветята. Както винаги прекрасни!
— Много сте мила — той приближи, подпирайки се на бастун.
Тес се огледа назад, като опипваше пистолета в чантата си и приближи.
— Познаваме ли се? — попита професор Хардинг. Той намести очилата в телени рамки и се вгледа. — Ти ли си, Тес? Възможно ли е? Разбира се, Тес Дрейк.
Тес се усмихна, удържайки сълзите си.
— Радвам се, че ме помните.
— Как мога да те забравя? Твоята красота изпълваше залата при лекциите ми. Ако не греша, ти посещаваше много от моите курсове. Всяка година вземаше по един. — Гласът му звучеше като полъх на вятър сред сухи листа.
— Обичах лекциите ви за изкуството.
— По-важно е, че обичаше самото изкуство. Личеше по очите ти. — Той присви очи, сякаш се вглеждаше в нещо далечно. — Прости ми, но ти май не беше най-добра по успех…
— Имах доста петици.
— Но беше най-ентусиазираната ми студентка — професорът се усмихна с любов. — Колко хубаво, че дойде да ме видиш. Много ми обещават като завършват. Но от опит знам, че едва ли…
Тес се почувства неловко.
— Ето аз дойдох, макар и късно.
— Ти винаги закъсняваше за час — засмя се старецът. — Няколко минути. Влизането ти не ме смущаваше. Но не можеше да не направиш впечатление.
— Всъщност не се опитвах да правя впечатление — засмя се и Тес. — Просто не можех да се събудя навреме.
— Като дойдеш на моите години, ще се събуждаш още на разсъмване — гласът му спадна. — Че и по- рано.
Разговорът замря, но тишината не ги притесняваше. Нейният свят се разпадаше.
— Професоре, може ли да поговорим за изкуство?
— С удоволствие. Освен за лилиумите винаги съм обичал разговорите за изкуство.
— Искам да ви покажа една снимка на барелеф. — Тес извади пакета снимки, като внимаваше да не покаже пистолета.
— Изработката е съвременна. Но изображението — професор Хардинг се поколеба за миг. — Старо, много старо. Това е копие Тес, на древен барелеф. Отпреди… предполагам… две хиляди години.
— Две хиляди?
— Приблизително. Това не е в специалността ми, за съжаление. Всичко отпреди 1600 година е извън нея.
Тес помръкна.
— Значи няма начин да разберем какво означава?
— Няма ли? Не съм казвал това. Просто моите познания са ограничени. Трябва ти познавач на древността, археолог.
