усамотение.
Тес се насили да влезе в тон с шегата му, макар че главата й беше пламнала от притеснение.
— Предполагам, че никога не пропускате целта.
— Нямам оплаквания.
Господи, няма ли спасение! Искаше й се да крещи. Но тя не издаде страха си, плати и взе плика с марката. Най-сетне! Ще може да изпрати негативите на Крейг. Поне тях да запази.
Пред очите й изникна отново образът на мрачния барелеф. В този миг Тес разбра къде трябва да отиде сега.
Не беше към Капитолия.
Крейг тресна слушалката.
Капитан Малори бе изненадан от отчаяната решителност, изписана върху лицето му.
— И това не бях чувал. Лейтенант да дава заповеди на шефа на полицията.
— Но подейства, нали? Сега отделът в Александрия е готов да помогне.
— Щом така го наричаш. Чак до мен се чуваше как те ругае. А като те пипне…
— Кажи де. Какво очакваше? Нямах никакъв избор. Не можех да му кажа за срещата с Тес. Убийците са твърде добре организирани. Ако подслушват полицейската честота, достатъчно е само в една от патрулните коли да споменат хотел „Мариот“ и ще намерят Тес мъртва.
— Но очевидно ти го убеди да подготви безопасно убежище. Признавам, че съм впечатлен. Само че има един проблем, Крейг.
— Само един? Аз виждам толкова много, че…
— Да, един проблем. Не съм ти разрешавал да заминаваш. Още не командваш тук.
— Казах ти, че тръгвам!
— Даже ако ти забраня?
— Прави каквото трябва да правиш. И да ме уволниш, не ме е грижа!
— Тъпоглаво магаре!
— Нямам време да споря. Мога само да скоча в едно такси за летището, за да не изпусна самолета.
— В обедното задръстване? Ще има да чакаш за такси.
— Тогава ще взема патрулната кола!
— Не!
— Какво?
— Ти няма да вземеш патрулната кола.
— Не ми се изпречвай…
— Тони ще я вземе. Ще те закара до летището.
Крейг зяпна от изненада.
— Мърдай, Крейг. И се пази. Ако началникът в Александрия ти създава проблеми, обади се.
— Не мога да повярвам…
— Просто се върни жив. Тони, ако ти се пречкат много, пусни сирената.
Долу на улицата в един микробус с маркировка на телефонната компания двама мъже внимателно наблюдаваха как полицейската кола се измъква от сградата на площад „Полиция“ 1. В джоба си всеки от тях имаше рубинен пръстен с гравирани меч и кръст.
Мъжът отпред — специалистът по проследяване — вдигна поглед от снимката в ръката си и се взря към неясните лица в минаващата кола.
— Мисля, че е той!
— Мислиш? Трябва да си сигурен. — Вторият мъж отзад продължаваше подслушването на радиотелефоните.
— Сигурен съм.
— Щеше да е добре, ако бяхме сложили подслушвателно устройство и на телефона на отдел „Издирване“. Чакай, хванах нещо. Я гледай, диспечерът на полицията нарежда на всички патрулни коли да поддържат връзка и да помогнат на онази кола… номерата са същите… да стигне летището навреме за полета на „Тръмп“ за Вашингтон.
— Сега убеди ли се?
— Да — отвърна техникът. — Напълно. Обади се.
Мъжът на предната седалка хвана телефона.
— Спасителят напусна поста. Тревожи се за здравето на приятелката си. Ще се срещнат на игрището във Вашингтон. — Той съобщи разписанието на полета.
— А какво става с отсрещната страна? — долетя гласът на хамелеона от слушалката.
— Засега е тихо. Може би не искат да влязат в игра точно сега.
— Не вярвам. Щом ние играем на финалите, можеш да си сигурен, че и техният отбор е на терена. Продължавай да следиш за надарени скаути. Ние ще проверим игрището във Вашингтон. Но не забравяй, противниковият отбор има обичай да се появява точно когато най-малко го очакваме.
С разтуптяно сърце Тес се вмъкна в поршето пред спортния магазин и се огледа неспокойно. Измъкна пистолета от чантата, като внимаваше да не се вижда отвън, и освободи пълнителя. В него бяха останали само два патрона, освен заредения в цевта.
Господи! Тя припряно разкъса кутията с патрони и натъпка още четиринадесет в пълнителя. Той събираше шестнадесет, но с патрона в цевта („и един заложен“ обичаше да казва баща й) сега бяха седемнадесет.
Щом щракна обратно пълнителя в дръжката на пистолета, Тес почувства как обръчът, който беше стегнал гърдите й, я отпусна. Сега вече можеше да се защити. Поне се надяваше.
Да се махам оттук.
Тя върна пистолета в чантата, пъхна кутията с патрони под седалката и бързо вмъкна поршето в оживеното движение на голямата улица.
Пликът! Още в магазина беше написала адреса и залепила марката. В движение напипа снимките в чантата, напъха негативите в плика и го залепи. Напред вдясно видя пощенска камионетка, спряла пред пощенска кутия. Рязко сви и спря до камионетката, като протегна през прозореца писмото си към служителя, понесъл обратно торбата с писма.
— Закъснях — Тес се опита да се усмихне. — Нали не възразявате.
— За мен е все едно. Хубава кола.
— Благодаря.
— Как се кара?
— Гледай!
Тес включи на първа, натисна газта и излетя напред. Не че искаше да се изфука. Просто трябваше да се отдалечи от пощаджията колкото е възможно по-скоро. Надяваше се никой да не е забелязал предаването на писмото. Твърде много убийства станаха. Не искаше да излага на опасност и неговия живот.
Вляла се отново в движението, тя непрекъснато изпреварваше, карайки с максималната позволена скорост, за да не рискува да я спрат от пътната полиция.
Беше се насочила към Вашингтон, но не към Капитолия, както я посъветва Крейг. Имаше идея за нещо по-добро. Не беше по-безопасно. Но определено по-важно.
Решаващо.
Онзи ужасяващ, отблъскващ барелеф. Само защото знаеше за него, животът й бе в опасност. Трябваше да узнае какво означава и имаше само един човек, който можеше да й каже.
На път от тенисклуба към службата, отпуснат на задната седалка, Вицепрезидентът мислеше за жената, за която го бе предупредил заместник-директорът по секретните операции на ЦРУ.
Тес Дрейк?
Точно тя ли трябваше да стане заплаха за него?
С баща й бяха приятели и Алън я виждаше често, докато той бе жив — несръчно чувствително девойче
