Още по-лошо. Нейната скъпа и лъскава кола беше неудобство. Веднъж като малка беше дочула баща й да нарежда по телефона: „Колата да не привлича вниманието. Да изберат нещо незабележимо.“
Тази със сигурност се забелязваше. Шофьорите, които задминаваше, гледаха със завист поршето.
„Дявол да го вземе!“ — мислеше си тя и попипваше за увереност чантата с пистолета вътре. В края на паркинга пред един супермаркет забеляза телефонна кабина, спря припряно и хукна към нея, ровейки в чантата за кредитната си карта.
— Да, аз съм — задъхано отговори на Крейг. — Търсих те по-рано.
— Добре, че си жива. Толкова се страхувах…
— Те подпалиха… Те убиха майка ми.
— Знам, Тес. Съжалявам. Когато се видим, ще се опитам… Важното сега е, че ти си жива.
— Все още! Но те ще продължат да ме търсят. Страхувам се, че може да ме следят. Не знам какво да правя. Ако ме търсят, ще наблюдават местната полиция. Не мога да отида там. А ако телефонирам, могат да подслушат полицейската честота. Помогни ми!
— Слушай, Тес, не изпадай в паника. Обещавам, ще направя всичко, за да те предпазя. Къде си? Чувам шум от коли.
— В покрайнините на Александрия. На един паркинг.
— Господи, не можеш да стоиш там! Има ли къде да се скриеш, докато стигна до Александрия?
Тя трепна и се замисли за миг.
— Тес?
— Не искам да замесвам приятелите си. Онези може да ги убият. Ако отида на кино, в тъмното ще ме е страх. Може би в библиотеката. Или музей. Но и там има толкова хора.
— Чакай така. Не затваряй. Сега се връщам.
— Недей!
— Важно е, Тес. Стой там.
Тя чу щракване, после само шума по линията.
Ръцете й трепереха.
Бързо! Моля те!
Крадешком оглеждаше оживения паркинг.
Двама мъже стояха до един микробус и гледаха в нейната посока.
Тес стисна пистолета в чантата.
Те заобиколиха микробуса, но неочаквано смениха посоката и се запътиха към супермаркета.
Тес въздъхна с облекчение, разбирайки, че просто се възхищаваха на поршето.
Бързо, Крейг!
Изведнъж гласът му отново долетя от слушалката.
— Тес?
— Къде се забави? — гласът й пресекваше.
— Извинявай. Не очаквах, че е толкова сложно. Ще взема совалката „Тръмп“, която каца във Вашингтон в два нула седем. С кола ли си?
— Да.
— Каква кола? Как да я позная?
— Порше деветстотин и единадесет. Черно.
— Да ти се не надява човек. Пътуваш комфортно.
— Спести ми шегите си, моля те.
— Само искам да те ободря. Добре, сега сериозно. Близо до летището в Кристъл сити има хотел „Мариот“. Щом пристигна, ще взема такси и ще се оглеждам за колата ти край входа на хотела. Ще бъда там най-късно към два и половина.
— Но това е след три часа!
— Знам. Иди във Вашингтон. Обиколи Капитолия. Там има толкова охрана, че едва ли ще посмеят да се приближат. Само внимавай като слизаш от колата и като се качваш.
— Да внимавам? Само това правя от снощи.
— Внимавай още повече. А в това време аз ще се свържа с полицията в Александрия. Ще им обясня какво става.
— Не! Ако го предадат по радиото…
— Тес, довери се на мен. Ще говоря с шефа им. Той няма да го разпространява. Няма да му казвам къде си и къде ще се срещнем. Ще искам само да ни предостави безопасно място.
— Няма такова място!
— Повярвай ми, има. Къща. Хотелска стая. Ферма. Каквото и да е, ще имаш охрана. Не губи самообладание. Само няколко часа и това ще свърши.
— Не! Те ще чакат. Никога няма да престанат. Това никога няма да има край!
— Ще има, ако разберем защо те преследват. Ако тайната се разкрие — каквато и да е тя — няма да имат мотиви да те убиват, за да мълчиш.
— Само да знаех какво ги плаши толкова от това, което знам. Но не съм само аз.
— Не разбирам. Никой друг не е заплашен…
— Не е вярно! Не забравяй, Крейг. Ти беше с мен. Разказах ти за Джоузеф. Бях с теб в жилището му. И ти видя онова в спалнята. Убийците, за да запазят тайната си, може да преследват и двама ни и да тръгнат след теб!
За миг Крейг замълча.
— Само да опитат! „Мариот“ до летището. В два и половина. Карай покрай него, докато ме видиш. Аз ще позная колата ти.
Тя окачи слушалката и огледа хората на паркинга, чувствайки се съвсем уязвима. После забърза към поршето.
Крейг беше казал да отиде във Вашингтон. Да обиколи Капитолия. Не й харесваше идеята да се мотае на такова оживено място, въпреки охраната. Трябва да има по-безопасна алтернатива.
При потеглянето от паркинга погледна назад да види дали някой не я следи. След нея тръгнаха няколко коли. С дълбока въздишка отново докосна пистолета в чантата.
Внезапно пистолетът болезнено й напомни за мъжа, когото застреля през нощта. Но гневът и страхът изместиха угризенията й. Не беше броила колко пъти стреля. Сутринта забрави да провери останалите патрони в пълнителя. Баща й не би я похвалил за това. Ами ако е празен?
Бързо погледна встрани и забеляза група магазини. Един от тях привлече вниманието й.
Рязко завъртя волана и спря отпред. Изтича бързо вътре, но до вратата спря за миг, за да успокои дишането си.
— Заповядайте, моля — мускулестият продавач на спортни стоки зад щанда огледа с оценяващ поглед фигурата й и се усмихна одобрително. — Какво мога да направя за вас?
— Трябват ми две кутии патрони за деветмилиметров Зиг-Зауер.
— Подготвяте се за тежка стрелба — отбеляза въпросително продавачът.
— Инструкторът от курса по стрелба настоява сами да си купим патроните.
— Ако аз ви бях инструктор, щях да ви давам патрони и уроци безплатно.
— Жалко, че не сте — отвърна Тес.
Продавачът беше твърде погълнат от очертанията на гърдите й под тънката блуза, за да забележи иронията.
Докато с гръб към нея вадеше двете кутии патрони, Тес бръкна в чантата за портмонето, като внимаваше да не се покаже пистолетът. Изведнъж дръпна ръката си, като ударена от ток. Беше напипала пакета със снимки и си спомни, че Крейг искаше да направи копия от тях и да му ги прати в службата. Но сега нямаше време. Трябваше да се маха!
— Извинете? Имате ли плик? — попита тя продавача. — А марки? Ще ви бъда много благодарна.
— За такава хубава жена — разбира се.
— Благодаря. Ще запомня вашия магазин.
— Винаги на вашите услуги. Зад онази врата има тир. Можем да постреляме, както се казва, в
