щяха да ги последват, а и селяните щяха да се включат в търсенето. Дори не знаеха къде да търсят спасение в тези чужди краища. Щяха да ги хванат отново!
Поляната стана по-стръмна. Мяркаха се букови дървета и големи камъни. Групата продължи да се изкачва. Замириса на борова гора.
Изведнъж наклонът свърши, а зад тревата изникнаха скали. Тес се взря напред и в светлината на факлите различи тесен процеп в основата на една скала, почти напълно скрит зад храстите. Пещера. Групата влезе в нея, но само няколко крачки по-нататък пред тях се изпречи ръждясала метална врата и всички спряха.
Фулано извади ключ от джоба си и отключи катинара на вратата. Натисна с рамо, вратата се отвори бавно и със скърцане и Фулано изчезна зад нея. Известно време се чуваха само стъпките му. После се чу шум от мотор и пещерата се освети от мъждива лампа, висяща от тавана.
Някой побутна Тес в гърба. Тя се обърна и видя Хъф Кели, който незабелязано се бе присъединил към групата. Беше облечен в същите груби дрехи, като въоръжените им спътници.
— Влизай, там има обувки и яке. В пещерата е хлъзгаво и студено.
— Нося си маратонките — каза Тес. Тя ги измъкна от чантата и бързо се преобу, чувствайки най-сетне краката си сигурни.
Изгасиха факлите. Тес взе едно от якетата, които бяха закачени до генератора, и го облече, но все още продължаваше да трепери. Отново тръгнаха. Тесният проход свършваше непосредствено над главите им. Десет метра по-нататък спряха пред нова врата. Фулано отключи и нея, а в това време Хъф Кели заключи първата зад гърба им.
Това е, каза си Тес. Свършено е с нас.
— Не се притеснявайте — обърна се Фулано и гласът му глухо отекна сред каменните стени. — Това е само мярка за безопасност. Нощ е и не забравяйте, че не само вие сте изложени на риск. Алън и аз сме под постоянен прицел. Не се съмнявам в местните хора, но под прикритието на тъмнината други могат да се промъкнат след нас и лесно да ни хванат в това отдалечено място. Оставихме трима от охраната да пазят отвън, за да не ни изненада някой при излизането. Агентите на Алън тук не се чувстват на своя територия.
— Забелязах — Тес беше уверена, че агентите всъщност охраняват нея и Крейг, а не Джерард и Фулано. — Но ако някой премахне стражите ви отвън?
— Ние държим връзка с тях по радиото. Ако не ни отговорят, ще използваме друг изход.
— За всичко сте помислили — забеляза Крейг.
— Стараем се — Фулано бутна вратата. — А сега изненадата.
— Едно от чудесата на света — добави Джерард. — Малко хора са го виждали. Само онези, които заслужават, които могат да го оценят, които са загрижени за Земята и живота на нея. Тес, ти си заслужила това право.
— След малко — Фулано отвори докрай вратата — ще видите мистерията. Най-голямата тайна. Нещо тъй свещено, че след като го видите, никога няма да сте същите.
— Не мога да си представя какво…
— Не се опитвайте — каза Джерард. — Приемете истината. Застанете тук и гледайте. Предстои ви да се промените коренно.
— Както я карам напоследък, наистина трябва да се променя. Към по-добро, надявам се.
— Към по-добро — потвърди Фулано. — Обещавам ви.
Тес ги последва през вратата и хвана ръката на Крейг. Почти физически усещаше присъствието на охраната зад гърба си. Фулано остана да заключи.
Все по-безнадеждно става, повтаряше си Тес.
Груби стъпала, изсечени във варовика, ги поведоха надолу. Влажната скала край стълбата проблясваше в светлината на лампите. Накрая стигнаха широка сводеста зала. След тесния коридор огромните й размери изненадаха Тес. Почти с благоговение се взря в сталактитите и сталагмитите, напомнящи с очертанията си странни животни. От устата й излизаше пара.
— Тук температурата е постоянна през цялата година — дванадесет градуса и половина по Целзий. Преди хиляди години каменна лавина затрупала основния вход и създала естествена изолация за пещерата. Тя останала скрита почти през цялото време. Но в началото на деветнадесети век друг трус отворил процеп в скалата. Един местен овчар, търсейки стадото си, попаднал на този вход и влязъл в пещерата. Не стигнал далеч, защото цепнатината се стеснявала, но успял да види голямата зала зад нея. После разказал за находката си в селото. Така — от човек на човек — вестта стигнала до моя пра-пра-прадядо, който се интересувал от пещери и организирал експедиция до мястото. Негова е заслугата за разширяването на прохода. След това влязъл с хората си навътре и намерил това, което ще ви покажем сега. Когато го видели, накарал работниците си да дадат клетва, че ще го пазят в тайна. После поставил желязната врата и я заключил, като отнесъл ключа със себе си. По-късно поставил и втора врата. Това не са вратите, които видяхте — онези се разпаднали преди много години. Последните подобрения — стъпалата, осветлението — са отскоро.
— Какво е открил тук? И защо е пожелал да го скрие?
— Не толкова да го скрие, колкото да го запази — отвърна Фулано. — След миг ще разберете.
Той преведе групата през залата и отново влязоха в тесен коридор, който извиваше ту наляво, ту надясно и ги отвеждаше все по-ниско надолу.
Затвореното пространство на пещерата измъчваше Тес. Влажният въздух я притискаше. Прескачаше локви. Отнякъде се чуваше шум от стичаща се вода. Студените капки я стряскаха. Коридорът приличаше на лабиринт. След поредния завой пред тях се показа нова огромна зала. Фулано и Джерард ги чакаха при входа с блеснали очи.
Крейг спря зад Тес. Хъф Кели и останалите също приближиха отзад.
— Защо спираме?
— Стигнахме. Не виждате ли? — попита усмихнат Джерард. — Наистина ли не виждате? — Смехът му проехтя в пещерата и се върна назад сякаш усилен. — Погледнете!
Тес обърна поглед накъдето сочеше Джерард. Гледката я смрази. Тя отстъпи назад, поразена и разтреперана.
— О, Господи! — промълви тихо и повтори отново, по-силно: — О, Господи!
Коленете й се разтрепераха. Тя потърси опора в скалата.
— Прекрасни са! — изтръгна се от устата й. — Не съм виждала нищо подобно! Просто не мога да повярвам на очите си!… Господи, ще се разплача.
Крейг също клатеше глава. Бе поразен и не можеше да каже дума.
Навсякъде по каменните стени наоколо и над тях стотици животни се разхождаха или пасяха, плуваха, скачаха, или просто стояха в прекрасни пози. Рисунките по стените бяха тъй много, че Тес не можеше нито да ги изброи, нито да ги обхване наведнъж. Животните се припокриваха, сливаха, сякаш в едно неизброимо, огромно, вечно, застрашително стадо.
— Да — каза Джерард развълнуван. — Бил съм безброй пъти тук, но всеки път величествената им красота извиква сълзи в очите ми. Прекрасни до болка. Сега нали разбирате, че не преувеличавах. Едно от най-големите чудеса на света. За мен това е душата на планетата.
Елени, лосове, бизони, коне, кози, мечки, лъвове, мамути. Много, много други, някои от които Тес дори не познаваше, вероятно, защото бяха отдавна изчезнали видове, обитаваха пещерата и я изпълваха със своята божествена красота.
Някои бяха издълбани в скалата и очертани с въглен, други — с червено. Някъде контурите бяха цели, другаде като пунктир. Животните бяха в естествена големина. На тавана огромен елен простираше разклонените си рога. Мускулите на задните му бутове изпъкваха почти релефно.
Животните сякаш щяха всеки момент да скочат от стената. Тук-там бяха странно деформирани, с което се постигаше усещането за движение, а някъде изображенията им следваха извивките на скалата. Прескачаха пукнатини, изчезваха в бездни.
— Кой ги е нарисувал? — успя най-сетне да изрече Крейг. — И кога?
— Преди двадесет хиляди години.
— Нима?
