— Тези изображения са от зората на човечеството — обясни Фулано. — Кой е авторът им? Непосредственият предшественик на съвременния човек в еволюцията. Кроманьонският човек. Неговото чувство за красота, преклонението му пред природата е огромно. Направете сравнение със сегашното отношение към природата. Може да се каже, че сме не стъпка напред, а стъпка назад в развитието. Някои наричат кроманьонците „пещерни хора“, но това е абсурд, защото те никога не са живели в пещери. Не биха могли да издържат на студа и влагата. Живели са навън. Но понякога — антрополозите не могат да обяснят защо — навлизали дълбоко в пещерите и в подобни зали изобразявали великолепието на животните. Според мен тези пещери са били за тях нещо като църкви, в които са идвали при особени случаи, може би на пролетното равноденствие или лятното слънцестоене, за да се поклонят на чудото на възраждащата се природа и да посветят подрастващите деца в мистичните ритуали на племето. Най- голямата мистерия — животът. Това е място за преклонение, за подсъзнателно сливане с духа на природата.
Джерард поясни:
— Това не е единственото подобно светилище, открито през деветнадесети век.
— Чувала съм за рисунките в пещерата Ласка, Франция и Алтамира, тук, в Испания — кимна Тес.
— Но Ласка бе открита едва в средата на този век. Алтамира е първата открита такава пещера, през 1979 година. Но моят прадядо открил тези рисунки десетки години по-рано. Той инстинктивно чувствал, че нито един историк няма да повярва в автентичността им. Как е възможно примитивният човек да създаде такава красота? Учените щели да обявят рисунките за фалшификация. За да не му се присмеят, той заключил пещерата и така я запазил само за себе си, за своето семейство и много близки приятели. Бил е прав, защото при откриването на рисунките в Алтамира специалистите не ги взели насериозно. Едва като били намерени и други подобни във Франция, антрополозите признали грешката си. Ласка и Алтамира са толкова впечатляващи, че често ги наричат Сикстинската капела на палеолита. Не съм бил в Ласка, но съм виждал рисунките в Алтамира и мога да ви кажа, че не могат да се сравняват с тези, които виждате. Това е истинската Сикстинска капела на палеолита. Благодарен съм на този мой прадядо. Той разбрал, че пещерата, недокосвана толкова хиляди години, е тъй уязвима, че ако в нея нахлуят тълпи от хора да разглеждат рисунките, топлината от телата им ще наруши температурното равновесие. С обувките си ще внесат микроорганизми, дъхът им ще увеличи влагата, кондензирана върху стените. Тези рисунки, запазени по щастливо стечение на обстоятелствата, ще бъдат разядени от гъбички и ще бъдат замърсени от саждите на факлите. Събитията от нашия век показаха, че е бил прав. Рисунките в пещерата Ласка, посещавана от много туристи, се покриха с разрушителна зелена плесен. Сега тя е отново затворена и достъпна само за специалисти при особени мерки за чистота. В Алтамира се допускат само няколко души на ден, след предварително записване. Но тук, в тази отдалечена пещера, се допускат още по-малко. Двете врати осигуряват добра изолация от външния въздух. Казах ви, че това ще бъде най-силното преживяване в живота ви. Малко неща могат да се сравнят с това.
— Още не сте видели най-хубавото — каза Джерард.
— Още рисунки ли има? — вдигна учудено вежди Крейг.
— Да, още една зала — каза Фулано с блеснали очи. — Последната изненада преди края. Елате. Насладете се. Преклонете се. Точно зад онзи завой. Ще бъдете поразени. Но защо да ви казвам, убедете се сами. Внимание!
Тес пристъпи до него и спря поразена, захласната и уплашена. До нея застина Крейг.
Залата, подобно на другата, беше покрита с извънредно живи рисунки на животни. Но само бикове. Навсякъде. И не с въглен или червена глина. Изображенията бяха многоцветни, не просто очертани, а напълно реалистични: черни копита, кафяви бутове и червени извити гърбове. Извитите напред рога също бяха черни. А очите им тъй живи, сякаш примигваха ядно, загдето бяха приковани навеки към стените и тавана. Те риеха с копита, напрягаха мускули, извиваха тела — апотеоз на силата, поразяващо красиво постижение на природата, която двадесет хиляди години по-късно беше пред прага на унищожението си.
— Контурите са от въглен на прах, охра и железен окис, примесени с животински мазнини и кръв. Тази техника се нарича полихромна — поясни Джерард — и може да се види тъй широко приложена само на още две места, Ласка и Алтамира. Това е най-великото творение на изкуството. Защото внушава най-важното послание — жизненото значение на природата. Но както показва и зелената плесен по рисунките в Ласка, нашето взаимодействие с природата води до нейното съсипване и унищожаване. Затова ние имаме свещена мисия. На всяка цена планетата трябва да се спаси от гибел.
Гледката все повече потискаше Тес. Обзе я страх.
Бикове. Както огньовете и кръстовете, те играеха важна роля в нейния кошмар. Плъзгайки погледа си по стените с изображения, тя изведнъж се вцепени. Един от биковете беше по-голям от другите и чисто бял, както онзи от барелефа и също като него бе вдигнал глава в агония, а от шията му стърчеше нещо като копие. Тес проследи погледа на бика и видя нова желязна врата.
Какво беше казал току-що Джерард? Нещо за свещена мисия. За спасение на планетата на всяка цена. А Фулано? За последната изненада преди края. Какво ли ги чакаше зад вратата?
— Това е единственото изображение на насилие в пещерата — прекъсна тревожните й объркани мисли Фулано. — Но моят прадядо не бил изненадан. Той разбрал защо е нужно насилие в рисунките и защо цветът на бика е такъв — това било знак. Знаел какво трябва да направи.
Тес стисна отчаяно ръката на Крейг, докато Фулано отключваше последната врата.
— Не ми се вярва да има още рисунки — каза Крейг.
— Правилно — отвърна Фулано. — Ще видите нещо напълно истинско.
Тес се вкопчи още по-силно в ръката му. Но Хъф Кели и останалите идваха отзад. Със свито сърце тя пристъпи прага.
Зад вратата цареше полумрак, нарушаван тук-там от мъждукащи светилници. Нямаше електрическо осветление. Когато Фулано затвори вратата, зад тях стана още по-тъмно.
— Подът е влажен, но равен. Не се страхувайте — успокои ги Джерард. Стъпките им ехтяха. Когато приближи първия светилник, Тес видя, че беше от камък, закрепен в пода. Отгоре имаше съд с масло и горящ фитил. Пламъкът трепкаше от невидим полъх. Отпред се виждаше друг светилник, но по-нататък беше тъмно. В този миг чу драсване и видя в светлината на пламъка как Джерард се привежда да запали нов светилник. Същото правеше Фулано. Двамата се придвижваха из залата, а зад тях светваха нови и нови светилници. Тъмнината отстъпваше постепенно. По тавана играеха фантастичните им сенки.
Сикстинската капела на палеолита, беше казал Фулано. Вдигнала глава нагоре, Тес видя, че се намира в истинска капела — с колони и сводове. Приличаше на римски храм. Но Фулано бе казал, че пещерата е открита през деветнадесети век. Въпреки древната си архитектура, църквата трябва да е била построена след това. Беше иззидана от варовикови камъни, от три части. Вдясно три стъпала водеха зад сводеста арка към страничен неф с пейки, издълбани в стените. Отляво други три стъпала водеха към също такъв неф с пейки. В средата, зад по-широка арка, имаше голямо пространство, по-ниско от страничните нефове. Вътрешността на църквата беше устроена така, че да насочва вниманието към олтара зад централната част, а там бе поставен — сърцето на Тес подскочи — познатият барелеф на Митра. Искаше да извика. Главата й се замая.
Барелефът бе двойно по-голям от онзи в стаята на Джоузеф. Белият мрамор бе загубил блясъка си, беше надраскан, очукан, тук-там ръбовете бяха откъртени. Тес беше сигурна, че това не е копие. Това бе оригиналът, който малката група отчаяни еретици бе спасила, спускайки се с въжета от непристъпните скали на Монсегюр в нощта преди падането на крепостта.
— Както ви обещах — каза Фулано. — Истината.
— Да идем по-близо.
Джерард сложи ръце на раменете на Тес и Крейг и ги поведе към централната част на църквата. Преди да влязат спряха пред съд с вода, поставен върху пиедестал, и Джерард потопи дясната си ръка в него. След това докосна последователно челото, гърдите си, лявото и дясното рамо — кръстният знак.
Но не християнски кръст. Този кръст беше кръстът на слънцето.
— Светена вода? — страхът й отстъпи пред недоумението.
— Напомня ти на католицизма — каза Джерард. — Но този ритуал е много по-стар. Като много други и
