Мисията „Нощ и мъгла“

Виена.

Сол бе застанал почтително назад, хванал Кристофър за ръката, докато Ерика мрачно разглеждаше дневната на баща си. Апартаментът заемаше втория етаж в триетажна кооперация, разположена на тиха уличка недалеч от река Дунав. Денят бе сив поради поройният дъжд, стаята — мрачна, та се наложи Миша Плец да запали лампите, въпреки че бе рано следобед.

Мебелировката бе семпла — един люлеещ се стол, канапе, малка масичка, обикновен тъмен килим, няколко снимки на Ерика, Кристофър и Сол. Сол не видя нито радиоапарат, нито телевизор, но имаше претъпкана с книги библиотека — главно биографии и исторически книги, както и няколко лампи за четене. Ако съдеше по скромната обстановка, човек не би казал, че бащата на Ерика, който бе работил за Мосад, е получавал добра пенсия от Израел. Като се добавеха и дивидентите от няколко скромни вложения, баща й би могъл да си позволи много и далеч по-хубави вещи. Но след смъртта на жена си преди пет години Джоузеф Бернщайн се бе освободил от нейните принадлежности и бе предпочел да живее съвсем аскетично. Единственият разкош, който си позволяваше, бе чашата горещ шоколад сутрин и следобед, който пиеше в едно кафене край Дунав. А също и пушенето на лула, ароматът на която бе попил в мебелите и стените на апартамента. Самият Сол никога не бе пушил — Елиът му бе забранил. Но изтънченият аромат приятно погъделичка ноздрите му.

Въпреки че не се виждаха снимки на бащата на Ерика, Сол си припомни високия, набит, наближаващ седемдесетте мъж, леко прегърбен, с гъста бяла коса, която никога не стоеше сресана, рошави бели вежди и дълъг около два сантиметра белег отдясно на острата му брадичка. Никога не бе отварял дума за белега сам, а ако някой го запиташе, най-много да му отговореше с една дума — „Минало“, без да дава никакви обяснения. И нея едва едва промърморваше, а сивите му очи зад очилата придобиваха тъжно изражение.

Сол от време на време ободряваше сина си, като го потупваше по гърба и гледаше как Ерика бавно мести поглед върху предметите в стаята.

— Разкажи ми отново — помоли тя Миша.

— Преди четири дни — тъжно въздъхна той — Джоузеф не отишъл в кафенето, където сутрин пиел горещ шоколад. Собственикът не обърнал внимание, но следобед той отново не се появил. А баща ти ходел най-редовно, по два пъти на ден, дори и когато не се чувствал съвсем добре.

— А това му се случваше много рядко.

— Да, здравеняк.

— Човек на навика — намеси се Сол.

Миша го наблюдаваше с интерес.

— Предполагам, че собственикът също е от вашите хора, от Мосад.

Миша не отговори.

— Ходил е там не само за да пие горещ шоколад, нали? — попита Сол. — Въпреки че се е пенсионирал, е продължил да следва обичайната си програма, което е улеснявало връзката с него, без да привлича излишно внимание.

Миша отново не отговори.

— Не че някой е имал нужда от услугите му — продължи Сол. — Но кой знае? Понякога един възрастен господин с богат опит, който официално се е оттеглил от разузнаването и от този вид дейност, може да се окаже много полезен за определена задача. А и за самия Джоузеф е било добре да има някаква цел в живота, макар и да бъде резерва. Може би не сте имали реална нужда от услугите му, но сте се отнесли много мило с него, като сте го накарали да не се чувства изхвърлен от играта.

Миша само неопределено повдигна вежди — без да се разбере дали потвърждаваше казаното или е изненадан.

— Освен това… по този начин сте могли да наблюдавате всички… чрез неговия навик да ходи два пъти на ден в кафенето, сте имали чудесна възможност винаги да знаете как е, дали не му се е случило нещо, например сърдечен удар. А също така сте следили дали някой стар неприятел не се опитва да му отмъсти. Така, без да засягате гордостта му, сте го защитавали.

Ерика застана по-близо до Миша.

— Вярно ли е всичко това?

— Мъжът ти е много добър.

— Това ми е известно — отговори тя. — Кажи ми прав ли е Сол?

— Какво лошо има в това? Грижехме се за него, а също и за нашите работи.

— Нищо лошо — отвърна тя. — Само дето…

— Не е вършил нищо за нас, ако това имаш предвид — каза Миша. — Въпреки че не бих имал нищо против да работя с него. Не нещо опасно, разбира се. Но за проследяване или рутинно събиране на информация за разузнаването той бе все още първокласен служител. Трябва да знаеш, Ерика. Баща ти се оттегли по свое желание, а не по наше.

— Моля?

— Да не искаш да кажеш, че си изненадана?

Тя потвърди с кимване.

— Въпреки възрастта му, бих си позволил да наруша някои правила и да го задържа на работа — продължи Миша. — Нямаме кой знае колко много талантливи служители, та да захвърляме с лека ръка един специалист от такава класа, макар и малко по-възрастен. Но той помоли да се оттегли. Настоя.

— Нещо не разбирам — каза тя. — Работата му означаваше всичко за него. Толкова я обичаше.

— Без съмнение. Работата и страната си.

— Щом е така, защо е избрал да живее тук, във Виена? Защо не в Тел Авив или Йерусалим? — попита Сол.

Ерика се присъедини към въпроса му.

— Това ни измъчваше. Сол, например, се бе споразумял с бившата си служба, разузнаването, за което работеше, да не го закачат, ако се оттегли. Същото важеше и за другите спец-служби. В замяна на информацията, която им даде, те се съгласиха да му простят, че е нарушил правилата. Но само ако останеше да живее в някое затънтено село на края на света. А баща ми не е бил задължен да се установи тук. На няколко пъти го молихме да дойде при нас, да станем едно голямо семейство, да се радва на внука си. Но той все ни отказваше. Не можех да разбера защо. Той не държеше на удобствата на цивилизацията. Стига да имаше горещ шоколад и тютюн, би могъл да се задоволи с всичко останало, където и да е.

— Може би — каза Миша.

— Имаш ли да ни казваш още нещо? — Ерика го гледаше в очите.

— Помоли ме да ти разкажа всичко отначало и аз започнах. След като баща ти не е отишъл на закуска в кафенето, а след това е пропуснал и следобедното си посещение, собственикът — Сол е абсолютно прав, той е наш служител — изпратил човек, който да му занесе сандвичи и шоколад вкъщи, все едно, че баща ти ги е поръчал по телефона. Онзи почукал на вратата. Никой не му отворил. Почукал отново. Разгледал ключалката. Секретът не бил спуснат. Влязъл вътре с изваден пистолет, но нямало никой. Чаршафите — Миша посочи към вратата на спалнята — били пъхнати под дюшека и изпънати по военному.

— Баща ми винаги така си оправя леглото — потвърди Ерика. — Свикнал е на ред. Опъва чаршафите веднага щом стане.

— Точно така — добави Миша. — Което означава, че или не си е лягал предната вечер, когато се е прибрал, или че си е оправил леглото сутринта в деня на изчезването и по неизвестна причина не е отишъл там, както обикновено.

— Става въпрос за двадесет и четири часа — каза Сол.

— Освен това Джоузеф не е бил болен. Нашият служител набързо е заключил, че нещо му се е случило на път за вкъщи или след като е излязъл от апартамента. Например транспортна злополука. Но нито в полицията, нито в болниците е постъпвало сведение за подобна личност.

— Преди малко използвахте думата „набързо“ — въпросително каза Сол.

Миша се извърна.

— Казахте, че служителят ви набързо е решил, че нещо се е случило с