Джоузеф, след като е напуснал апартамента. Какво го е накарало да мисли така?
Миша направи болезнена гримаса. Бръкна в джоба си и извади два предмета.
— Открил е това на масичката.
Ерика изпъшка.
Сол се обърна към нея, разтревожен от внезапно пребледнялото й лице.
— Двете любими лули на баща ми — каза тя. — Никъде не излизаше, без да вземе поне едната.
— Значи каквото и да се е случило, станало е тук, горе — каза Миша.
— И не е тръгнал по собствено желание.
В стаята настъпи тишина. Дъждът заплющя още по-силно в прозорците.
— Нашите хора го търсят — опитваше се да я успокои Миша. — Ще се наложи да помолим за помощ други разузнавателни мрежи. Трудно е да насочим усилията си в определена посока. Не знаем нито кой го е отвлякъл, нито защо. Ако причината е отмъщение за нещо, което е извършил, докато е работил за нас, то защо просто не са го убили?
— Може би не са искали — отвърна Ерика. — За да го тормозят.
— За отмъщение? Но тогава бих помислил, че е нещо лично, а не е свързано с професията му. Имам повече от двадесетгодишен стаж в разузнаването, но не съм чул някой дотолкова да се е поддал на емоции, че да наруши правилата и да започне да измъчва някого, за да му отмъсти. Убийство — да, разбира се, в известни случаи. Но садизъм? — Миша поклати глава. — Ако някой друг от разузнаването разбере за такова нещо, то не завиждам на онзи, който го е извършил — всички ще го оплюят, ще го презират, ще престанат да му вярват и да разчитат на него. Ето, например, ти, Сол — въпреки че имаш причина силно да мразиш Елиът, просто си го убил, не си го измъчвал.
Сол си спомни с горчивина за случилото се.
— Но всички знаем, че в един определен случай мъченията са допустими.
— Да, за да получим информация. Въпреки че медикаментите са по-ефективни. Но това ни връща към въпроса, който зададох по-рано. Кое разузнаване би могло да го търси? Какво биха искали да научат от него? В момента го издирваме. Това е единственото, което мога да кажа засега… Разбира се, веднага щом стигнахме до извода, че става дума за нещо важно, съобщихме на централното управление в Израел. Поради отношенията ни с Джоузеф и с теб — той е един от моите учители, нали знаеш — реших да взема участие в издирването, а не само да го ръководя. Също така прецених, че ще бъде по-добре да дойда лично да ти кажа лошата вест, отколкото да ти изпратя само съобщение. Както се оказа, пак щях да дойда, след като узнаех за нападението над селото. Не можем да пренебрегнем съвпадението. Имам лошо предчувствие.
— Че двете събития са свързани по някакъв начин? Че и ние сме взети на прицел, също както баща ми? Мина ни през ум. Но защо ние? — запита Ерика.
— Не бих могъл да знам, както и защо е изчезнал баща ти. Но няма ли да бъде по-разумно, ако ти и семейството ти заминете някъде, докато разследваме? Ако наистина и вие сте на мушката, няма да можете да действате свободно като нас.
— Мислиш, че мога да не правя нищо, само да чакам, когато баща ми е в опасност?
Миша въздъхна.
— Длъжен съм да те посъветвам да вземеш най-благоразумното решение. Но има още нещо, което искам да знаеш, преди да предприемеш каквото и да било.
Сол разтревожено го погледна.
— Какво намерихме в приземния етаж — продължи Миша.
За миг всички замръзнаха по местата си. После Сол посегна към бравата, като се канеше да тръгне към стълбището, но гласът на Миша го спря:
— Не, оттук — каза той и посочи към спалнята.
— Казахте в приземния етаж.
— В помещението, за което става дума, не може да се влезе от долния етаж. Само през спалнята. В най-отдалечения десен ъгъл има врата.
— Спомням си — каза Ерика, — че когато за пръв път дойдох тук, си помислих, че вратата води към килер. Опитах се да я отворя, но тя беше заключена. Попитах баща ми защо, а той отвърна, че е загубил ключа. Но, както знаеш, той никога нищо не губеше. Затова продължих да го разпитвам какво има вътре. Той само каза: „Нищо чак толкова важно, че да викам ключар да я отваря.“
— Тогава защо изобщо е трябвало да я заключва?
— Точно това го попитах и аз — отговори тя. — Каза, че не си спомня.
Миша отвори вратата на спалнята. Затрептяха сенки.
— Когато нашите хора са претърсвали апартамента, проучвайки всичко, което би могло да обясни изчезването на баща ти, са стигнали до тази врата и се е наложило да я отворят, за да разберат какво има зад нея. И така… след известно проучване са узнали, че тази къща има история. Проверили са в градските архиви. Открили са фирмата, която е строила сградата. Попаднали са на няколко бивши съседи, вече доста възрастни хора. Оказало се, че през трийсетте години в къщата живеел някакъв лекар на име Бунд. Доста заможен. С голямо семейство. Седем деца. Обитавали са втория и третия етаж. На първия етаж е бил кабинетът му. В приземния е държал документацията и медикаментите си.
Миша потръпна, разтърсен от онова, което му предстоеше да разкаже.
— Започнала войната. А през 1942 — Холокоста. От грижливо скритите папки, които нашите служители открили под пода на приземния етаж, научили, че много от пациентите били евреи. Нещо повече — и то потвърждава моята вяра в хуманизма, от време навреме подлагана на горчиви изпитания — от документацията ставало ясно, че дори след началото на войната и Холокоста, той продължавал да лекува евреи. Това е невероятно. Искрено вярвал в Хипократовата клетва. Нашият доктор не преставал да полага грижи за тях, докато един ден не дошли от SS и не го откарали заедно със семейството му в концентрационния лагер в Матхаузен.
Сол усети, че го полазиха студени тръпки.
— Но доктор Бунд правел нещо повече от това да лекува болните евреи — продължи Миша. — Той всъщност криел онези, които били най-зле и чието състояние било толкова лошо, че щели да умрат в концлагерите от принудително полагания труд. Бунд — Миша погледна нагоре, — Господ те обича.
— Криел ги е? — прошепна Ерика.
— В приземния етаж. Къщата била планирана така, че Бунд можел да слиза по стълба от спалнята направо в клиниката си на първия етаж. Не се налагало да минава през чакалнята, когато влизал в кабинета си. Приемал ги един по един в „светилището“ си. Но по някое време решил, че нямало да бъде зле да удължи стълбата, та тя да стига до приземния етаж, не само до кабинета му. Така нямало да се налага да минава през чакалнята, за да вземе картона на някой пациент или пък нужното му лекарство. Ефективно, лесно, бързо.
— Но — Ерика поклати глава — в крайна сметка станало причина за смъртта му.
— По време на най-масовите погроми съвестта му се разкъсвала между лекарския дълг и желанието му да оцелее. Преградил приземния етаж на две. В предната част, в която се влизало от вратата на външната стълба, складирал кутии с документация и медикаменти. Бунд знаел, че есесовците, парвенюта по природа, няма да искат да си цапат униформите и да махат една по една кутиите, за да видят какво има отзад. А и как биха могли така наречената „Елитна охрана“ да се покажат пред простолюдието с мръсни петна по ризите? Тази логика спасила живота на доктора за известно време. Всяка вечер слизал в задната част на преградения приземен етаж, където лекувал скритите пациенти евреи. Не знам какви медицински случаи е имал, нито как SS са узнали тайната му, но знам, че е спасил най-малко дванадесетина евреи — мъже и жени, които по някакъв начин са успели да напуснат Европа, преди докторът и семейството му да бъдат заловени. Ето, това е важното в случая. Не само Бунд. Но и семейството му. Неговата жена и децата му. Всички те са приели да рискуват. Отхвърлили са жестоката политика на своята нация. Пожертвали са се заради нас.
— Но откъде знаеш всичко това?
— Нашите хора са открили двама евреи в Израел, които по онова време са били лекувани долу. Ако си
