въстанието и сринали до основи гетото. От останалате живи евреи 7 000 били екзекутирани на място. 27 000 — изпратени в трудови лагери.
— Майка ми и баща ми са били в групата, откарана в Треблинка.
Сол потръпна. Треблинка не е бил обикновен трудов лагер, а по-скоро лагер на смъртта, възможно най-лошият случай. На откарваните там е оставало не повече от час живот след пристигането им.
— Но как са могли да оцелеят майка ти и баща ти?
— Били са млади и силни. Съгласили се да вършат най-мръсната работа — да изваждат труповете от газовите камери и да ги изгарят — което дори есесовците не са могли да издържат. Затова родителите ми не говореха за войната. Оцелели са за сметка на други евреи.
— А нима са имали друг избор? Щом като не са сътрудничили на нацистите и не са участвали в умъртвяването на хора, направили са каквото могат, за да оцелеят.
— Баща ми спомена за лагера един единствен път. Каза, че само с ума си би могъл да оправдае онова, което е вършил, но не и със сърцето си. Винаги съм си мислила, че затова реши да работи за Мосад и посвети живота си на Израел. За да се опита да изкупи вината си.
— Но дори ужасната работа, която са вършели е могла само временно да ги запази живи. Нацистите почти не са хранили затворниците и са ги третирали като роби. Вероятно твоите родители бързо са загубили сили и не са могли да се справят. Есесовците в такива случаи убивали негодните и ги заменяли с нови пленници.
— Треблинка — каза тя. — Спомни си какво се е случило там.
Той изведнъж се сети. Лагеристите от Треблинка бяха възстанали срещу пазачите. Повече от петдесет души, въоръжени с лопати и пръти, бяха премахнали охраната и успели да избягат.
— Твоите родители са участвали във въстанието?
— Да. Първо във Варшава, после в Треблинка — горчиво се усмихна тя. — Трябва да им признаеш, че са много упорити.
Сол почувства гордостта в нейните думи и стисна ръката й. Отново погледна към стената.
— Преследван от лудост. Останала му за цял живот. А ти дори не си подозирала.
— Никой не е предполагал. Не би могъл да работи за Мосад, ако са знаели какво таи в себе си. Нямат доверие на фанатици — каза тя и се замисли.
— Какво има?
— Майка ми почина преди пет години. Точно тогава той реши да се оттегли от Мосад и се премести от Израел тук, като тайно е започнал да подрежда тази стая.
— Смяташ, че майка ти до известна степен го е контролирала?
— Да, потискала е лудостта му. А когато почина…
— Отново е взела връх — на Сол започнаха да му се привиждат духове. — Господ да му е на помощ.
— Ако е жив все още.
— А тази стая? Открихме ли защо е изчезнал?
— Като че ли, да. Но дали е отвлечен? — попита Ерика. — Или сам е избягал?
— От какво?
— От миналото си.
Ерика помръкваше все повече, а Сол без да се усети, я запита:
— Мислиш, че… се е самоубил?
— Ако някой ми кажеше преди час подобно нещо, щях да му отговоря, че баща ми е много силен и не се предава лесно, че е твърде смел, за да избяга по този начин. Но вече не съм сигурна. Тази стая… Вината, която е чувствал, трябва да е била непоносима.
— Или омразата му към тези, които са го принудили да върши всичко това.
Вниманието на Сол бе привлечено от една книга, която лежеше отворена на рафта. Тръпки го полазиха, когато прочете заглавието — „Орденът на черепа: История на хитлеровия SS.“ Книгата бе на немски, публикувана през 1966, с автор Хайнц Хьон. Върху отворената страница бе подчертан с черно един пасаж. Сол си го преведе наум.
Сензационното, наистина ужасяващото при унищожаването на евреите бе, че хиляди германци, уважавани глави на семейства, бяха превърнали убийството в свой занаят. Когато не бяха на работа, се превръщаха в най-обикновени, зачитащи законите граждани, на които дори и през ум не им минаваше да се отклонят от общоприетите добродетели. Главното командване на SS не одобряваше садизма. Максимата на Химлер гласеше, че масовите екзекуции трябва да се извършват чисто, на трезв ум; дори когато се подчинява на заповед за извършване на убийство, есесовецът е само „добър патриот“.
— Добър? — промълви Сол.
С черно мастило и неравен почерк на две места в полето бяха написани няколко думи на еврейски.
— Почеркът на баща ми — обади се Ерика.
— Ти си специалистка по еврейски.
— Това са цитати. Мисля, че са от Конрад, „Сърцето на мрака“. На първия ред пише: „Ужаси, ужаси.“
— А на втория?
Тя се замисли.
— Какво ти е?
Ерика не отговори.
— Не можеш да го преведеш ли?
— Мога.
— Е?
— Пак от „Сърцето на мрака“… — „Унищожете зверовете.“
След един час престой долу бяха все така объркани, както и в началото. Сол не издържаше повече в мрачната стая. Трябваше да се махне оттам.
Ерика затвори кутията с документи.
— Как е могъл баща ми непрекъснато да слиза долу, да забожда снимки по стените и да прелиства тези сведения? Този постоянен сблъсък с фактите
— Но това не е доказателство за самоубийство.
— Нямаме данни и за обратното — мрачно отвърна Ерика.
Загасиха лампата и се отправиха към стълбите. Изведнъж Сол се сети за нещо и дръпна Ерика за ръката.
— На едно място не проверихме — и я поведе обратно като осветяваше пода с фенерчето.
— Но какво…?
— Миша не ни каза какво ще открием тук долу. За да не се настройваме предварително и да градим хипотези. Но без да иска, все пак спомена нещо. Че през войната докторът е криел най-тежко болните си пациенти тук, а също и картоните им.
— Да, чух. Но как… — гласът й пресекна. — О!
— Да. Докторът е държал картоните под пода — каза Миша. — Трябва да има скривалище.
Сол внимателно изучаваше пода. В ъгъла, зад купчина кутии прахът му се стори поразбутан. Опипа с пръсти, попадна на тънък процеп и повдигна неголяма бетонна плоча. Оказа се съвсем малък тайник. Лъчът на фенерчето освети някаква тетрадка.
Сол я отвори. Въпреки че бе писано на еврейски, си личеше, че е някакъв списък.
С имена.
Десет фамилии.
Всичките еврейски.
Дъждът продължаваше. Кристофър спеше на канапето. Миша бе седнал до него и се взираше в
