Мисията „Нощ и мъгла“

си брадата и се подстрига. Прическата откри цялото му лице, което изглеждаше още по-хлътнало. Но не бе неприятно.

Остави хавлията.

— Имах много време, твърде много… за размисли — каза той.

— За?

— Някои закони са направени по мярката на Господ, други са за хората.

— За какво говориш? — засмя се тя.

— За моя обет. Ако Адам и Ева не трябваше да имат сексуална връзка, Господ не би ги създал като мъж и жена.

— По този начин искаш да ми кажеш, че сексът е нещо естествено? И без теб го знам.

— Но, предполагам си забелязала, че малко се притеснявам.

— О, това със сигурност го знам.

— Та затова реших…

— Да?

— Ако нямаш нищо против…

— Да?

— Като избрах природните пред изкуствено създадените закони…

— Продължавай!

— Ще ми бъде приятно да се любим.

— ДРУ…

Сега той беше наред да каже: „Да?“

— Ела тук.

Бе късен следобед. Завесите бяха спуснати и хотелската стая тънеше в полумрак. Лежаха прегърнати в леглото след любовния акт. Доста време останаха така безмълвни, като продължаваха да се наслаждават на допира на голите си, приятно отпуснати тела. Но не можеха да избягат от натрапчивите мисли.

— Свещеникът — промълви Дру.

— Знам. Как ми се иска изобщо да не съществува.

— Все едно, няма да ни се размине.

Дълбоко угрижен, той посегна към дрехите си.

— Любопитна съм как ще ми обясниш нещо — обърна се към него Арлийн.

— Любопитна? — Дру спря да си закопчава ризата.

— Преди, когато излезе от манастира, непрекъснато задаваше въпроси. За промените, които бяха настъпили през шестте години, които бе прекарал далеч от цивилизацията. Интересуваше се за културния живот, за политиката — кой е президент, какво е станало в света. А сега, след една година в пустинята, не си ми задал нито един подобен въпрос.

— Да, защото никак не ми допадна онова, което научих последния път — мускулите на лицето му потрепнаха.

— Тогава защо да се обаждаме на свещеника? Защо не изчезнем? Да се оттеглим. Заедно.

— Защото вече не вярвам, че бих могъл да се оттегля. Трябва да уредим този въпрос веднъж завинаги. За да не се налага вечно да се крия от Братството. Нито от който и да било друг. Никога повече.

В Кайро бе горещо, шумно, претъпкано от хора, със задръстени от автомобили улици. Задушливият мирис на изгорели газове надделяваше над уханията на арабските ястия и подправки, които се разнасяха около базарите. Дру и Арлийн обикаляха из лабиринта от тесни улички, водени от сложните указания, които бяха получили по телефона. Стигнаха до един ресторант, с надпис на египетски над вратата, който Дру преведе като „Иглено ухо“. Хвърли поглед вляво и вдясно по улицата, но не забеляза нищо необичайно, което да нарушава естествения ритъм на движение на тълпата. Това съвсем не означаваше, че никой не ги следи — един професионалист не би се оставил да бъде забелязан така лесно. От друга страна не бяха видели някой явно да ги следи и за момента трябваше да се задоволят с това.

Влязоха в слабоосветения ресторант. Онова, което най-напред направи впечатление на Дру, освен полумракът, бе особената миризма. Остър тютюнев дим. Силен аромат на кафе. След това усети пода под краката си неравен дялан камък. С един поглед обхвана ресторанта — дървени столове и маси без покривки, няколко шарени арабски килимчета по стените, а в дъното зад бара на рафтове под голямо огледало бяха наредени различни бутилки и лъснати месингови чаши. Тук-там се забелязваха дървени прегради с ажурена резба, които ограждаха някои от масите. В ресторанта нямаше други хора освен човекът с бяла престилка зад бара и двама мъже в тъмни костюми и червени фесове на главите, седнали на маса в левия ъгъл.

Дру и Арлийн си избраха маса от дясната страна. Според преценката на Дру тя бе на еднакво разстояние от входа и задния изход през кухнята. Седнаха с гръб към стената.

— В колко часа каза, че ще дойде? — попита Дру.

— Не определи точно. Разбрах само, че ще бъде тук преди залез слънце.

— Ще пиеш ли кафе? — попита я Дру, като барабанеше с пръсти по масата.

— Египетско кафе ли? Толкова е силно, че със същия успех бих могла да поставя пистолет до слепоочието си и да си пръсна мозъка, ето така.

Дру се засмя, но изведнъж спря, когато чу, че вляво от него, зад дървената преграда, изскърца стол. Показа се един мъж в бял костюм, който спря до масата.

Той бе здравеняк, с тъмен тен и гъсти черни мустаци, които подчертаваха усмивката му. От нея се излъчваше добро настроение и приятелско разположение.

— Госпожице Хардести, рано следобед разговарях с вас по телефона.

— Но вие не сте свещеникът, който ме посети в Ню Йорк — изненада се Арлийн.

Дру се приготви да стане.

— Да, така е — не отрече мъжът. — Права сте. Онзи, с когото сте говорили — отец Виктор — бе изпратен спешно на друго място — продължаваше да се усмихва непознатият. — Аз съм отец Себастиан. Надявам се, че промяната не ви притеснява. Но, разбира се, ще поискате доказателства.

Мъжът протегна напред лявата си ръка с дланта надолу и им показа пръстена си. Той представляваше голям рубин, който проблясваше дори в мрака. Върху рубина бе инкрустиран знак — пресичащи се сабя и кръст. Религия и насилие. Символът на Братството на камъка. Дру усети мравки по гърба си.

— Виждам, че ви е добре познат — все така с усмивка изрече отецът.

— Всеки може да носи пръстен.

— Но не точно такъв.

— Може би — отговори Дру. — Бог с Вас.

Усмивката на лицето на отец Себастиан изчезна.

— А-ха.

— Точно така — по-твърдо изрече Дру. — Паролата. Продължете. Нали това е поздравът на Братството. „Бог с Вас.“

— И с Вашия дух.

— По-нататък.

— Deo gratias. Достатъчно ли е?

— Като за начало. Dominus vobiscum.

— Et cum spiritu tuo.

— Hoc est enim…

— Corpus meum.

— Pater Noster…

— Qui est in coeli.

— Какво си говорите? — прекъсна ги Арлийн.

— Разменяме си реплики от една традиционна литургия — отговори Дру. — Братството е доста консервативно. Не се отказа да използва латински в католическите служби, както стана на много места през шейсетте години. А вие — Дру разглеждаше мургавия мъж, който приличаше на египтянин, и се бе нарекъл отец Себастиан — по-млад ли сте от мен? На тридесет? Ако не сте член на Братството, няма откъде да