Мисията „Нощ и мъгла“

лицето пред приятелите им. Никой няма да ми обърне внимание. Просто няма да има смисъл. Защото тези хора не създават никакви главоболия. Всички ще си кажат: „Нима е възможно този приятен човек да е вършил такива ужасни неща? Освен това е било толкова отдавна. Защо да се връщаме към неприятни спомени?“

— Преувеличавате.

— О, не, тъкмо обратното — и Слоун извади от джоба си лист хартия. — Ето списъка, който получих от моите хора в Министерството на правосъдието. Джак Изкормвача, Синът на Сам, както и Джон Уейн са били цветенца в сравнение с тях.

— И всички изброени тук са военнопрестъпници?

— Има още твърде много. Това е само една малка част.

— Но щом Министерството знае какво са вършили тези нацисти…?

— Защо не ги преследват ли? Защото след войната американското разузнаване е сключило сделка с тях — те да им предадат събраните от немските тайни служби сведения, които в последствие да бъдат използвани срещу руснаците. В замяна на тази информация ще получат имунитет. Но дори да не им бяха обещавали това, ние пак не бихме могли да ги съдим за престъпления, извършени в Европа. За да си спестим дипломатическите главоболия, бихме могли единствено да ги депортираме. От друга страна, ако им отнемем гражданството, едва ли ще се намери държава, която да ги приеме. Така кръгът се затваря. Ние решаваме да забравим всичко това. Тези нацисти и без друго няма да живеят още дълго. Така поне стояха нещата преди няколко години. Но една група от юристи-идеалисти в Министерството на правосъдието се заеха да променят отношението на правителството към въпроса. Така бе създаден Отделът по специално разследване през 1979 година.

— В такъв случай все пак е предприето нещо срещу хората от списъка.

— Да, но то не е достатъчно. Няма начин да се разбере какъв е точният брой на нацистките военнопрестъпници, които са се заселили тук, но се предполага, че са към десет хиляди. До този момент са предявени обвинения само към четиридесет от тях. А наказанието е отнемане на американското гражданство и депортиране.

— За такива жестоки масови убийства?

— Не са извършени на наша територия. Единственото престъпление, за което могат да бъдат съдени тук, е, че са излъгали за истинската си самоличност при подаване на документи за имиграция.

— Но ако научи обществеността, всички ще ги заплюят.

— Така ли мислите? В случаите, в които се е стигнало до съд, приятелите и съседите на обвиняемите са казали, че е по-добре да не се връщаме към миналото.

— Това мнение ли ще поддържате във вашата статия?

— Искам да помогна на правосъдието. Ако мога да събудя общественото мнение, вероятно и Отделът по специално разузнаване ще получи по-голяма финансова помощ от правителството. Тези мръсници — независимо от възрастта им — трябва да изпитат същото унижение, на което някога са подлагали жертвите си.

— Включително и баща ми ли?

— Ако е виновен — отговори Слоун, — да.

Милер наблюдаваше разгневеното му лице и си мислеше: „Аз съм уважавал баща си и съм му вярвал цял живот. Но ако в Министерството не грешат. Ако наистина е такъв, какъвто твърди този човек…“

— Съгласен ли сте, че трябва да бъде наказан?

— Макар да ми е баща… — Милер почувства, че му прилошава — Ако е виновен, не може да не отговаря за това.

Въпреки натовареното движение в пет следобед, Милер взе за около десетина минути разстоянието, за което обикновено му трябваха двадесет минути. Стори му се, че пътува цяла вечност с асансьора, който го свали на петия етаж. Когато отвори вратата на кантората си — „Архитектура. Милер и съдружници“, видя, че секретарката му още не си бе отишла.

— Как мина срещата, господин Милер? Получихте ли поръчката?

— Още е твърде рано да се каже. Имам работа. Ако някой ме търси, няма ме. Никой да не ме безпокои.

— Ще ви трябвам ли?

— Не, свърши онова, което пишеш, и си свободна.

— Както кажете.

Той влезе в стаята, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Как може някого, когото толкова обичащ, да се окаже чудовище? По челото му изби пот. След пет минути, които му се сториха безкрайни, тропането по клавишите милостиво престана. Той чу звука от изключването на компютъра и едва доловимото изшумоляване от поставянето на калъфа върху монитора.

— Лека нощ, господин Милер.

— Лека нощ — отговори той през вратата.

В коридора отекна ехото от тракането на високи токчета. Ключалката щракна. Външната врата се затвори. Настъпи тишина.

Милер въздъхна дълбоко и втренчи поглед към сейфа в ъгъла, където държеше бъдещите си планове. Преди два дни, когато бе получил ужасяващите фотографии с трупове и пепелища, бе изпитал желание да ги унищожи. Но интуицията му бе подсказала да не предприема крайни мерки. Снимките очевидно не бяха подхвърлени просто така. Добре, че не ги бе изхвърлил, защото можеше да загуби ключа към отговора на загадката защо му бяха изпратени.

Но в момента съжали, че ги бе запазил. Опасяваше се от истината, която щеше да излезе наяве. Наведе се, набра комбинацията, с която се отваряше сейфът, и извади пакета. Започна да разглежда внимателно една по една чернобелите снимки. Смърт. Вледеняваща смърт.

Беше излъгал Слоун, но само в един от отговорите си и то частично. Отнесена към ужасяващата истина, тази малка лъжа изглеждаше още по-нищожна.

Бе отговорил искрено — знае, че баща му е пристигнал от Германия. Че е сменил името си. Че е бил немски войник. Да, войник. Но Милер много добре знаеше, че баща му не е бил само един невинен участник по неволя във войната, издигнат най-неочаквано в чин сержант. Изобщо не бе така. Бил е полковник в SS.

С напредване на възрастта баща му все повече се връщаше към миналото си. В определени дни — 30 януари, 20 април, 8 ноември — ставаше много сантиментален, нещо, което Милер не можеше да си обясни с никакъв личен повод. Тогава баща му провеждаше многобройни загадъчни телефонни разговори. А една вечер, късно през нощта, бе признал на сина си какво бе вършил по време на войната.

„Служех в SS. Изпълнявах стриктно заповедите на фюрера. Вярвах в превъзходството на арийската раса. Вярвах също и в теорията за Lebensraum — площта, която трябваше да освободим, за да разширяваме и развиваме държавата си. Но не исках да унищожавам останалите раси. Мислех си, че след като ги превъзхождаме, бихме могли да живеем съвместно, дори и да са от по-нисши раси. Да ги накараме да работят за нас. Не бях от «черепите». Не съм унищожавал хора. Служех във Waffen-SS. Бях добър войник. Служих достойно на родината си. Тя загуби войната. Историята така реши. Примирих се. Сега живея в Америка. Американците също се смятат за най-великата нация в света. Така да бъде. Съвестта ми е чиста. Ако се наложи, бих защитавал новата си родина със същата готовност, както на времето Германия“.

Милер бе повярвал на всичко това. Войната по своята природа променяше убежденията и размиваше моралните ценности. Все пак си мислеше, че някои човешки стойности трябва да се съхраняват завинаги.

Баща му бе успял да избяга възмездието след разгрома на Германия заедно с други Waffen-SS офицери. Бяха се сдобили с документи за самоличност от мъртви цивилни и избягали кой където може — в Боливия, Мексико, Америка, Канада, Англия, Швеция… Но не бяха прекъснали връзката помежду си. Често си звъняха по телефона, за да си припомнят миналото, за да си вдъхват увереност, че все още са елитът на своята нация, независимо че историята бе отхвърлила тяхната кауза.

По същия начин и техните синове се чувстваха свързани помежду си. Милер неусетно бе привлечен в кръга на приятелите на баща си. Синовете се бяха съюзили, като си обещаха да си помагат, ако някой се