— Съобщава още времето и координатите на мястото в Средиземно море, както и опознавателните кодове, които ще си разменят корабите.
—
— По-важно е какво ще предприемете.
Миша сам не знаеше. Въпреки твърденията на Джоузеф, съществуваше вероятност съобщението да се окаже невярно. Стандартната процедура изискваше то да се засече с други източници, преди да се предприемат каквито и да било действия. Но в случая нямаше време за препотвърждение. Ако такъв товар с оръжие действително съществуваше и не се вземеха контрамерки до утре вечер, той щеше да бъде прехвърлен на другия кораб. След това мунициите щяха да се предадат на когото трябва и да се използват срещу Израел. От друга страна, ако на кораба нямаше оръжие, а израелските самолети го потопяха…
Миша не искаше да мисли за международните последствия.
— Какво смятате да предприемете? — запита го помощникът му.
— Откарай ме в Главната квартира.
— А после?
— Ще ти кажа, когато пристигнем.
Истината бе, че и самият Миша не знаеше още. Когато излязоха от сградата, мислите му неочаквано го отведоха при Ерика и Сол, с които би искал да се свърже, за да им каже: „Баща ти е жив, Ерика. Видели са го във Вашингтон. Не знам какво е надушил, но по мои сведения е нещо важно и не мога да реша какво да предприема. Открий го. Помогни ми. Трябва да разбера какво става.
Сол, ти не си сам в търсенето. Бившите ти шефове не могат да ни забранят да ти помогнем. Ние искаме да ти помогнем. Тук вече става дума за спазване на професионалната етика. За нашата национална сигурност. Твоята задача е и наша. Всичко е така преплетено, кой би могъл да предположи? Ние трябва да те подкрепим.“
Миша се качи в колата. По време на пътуването към Главната квартира на Мосад не можа да измисли какво трябва да се направи. Но малко преди да пристигнат, си зададе въпроса: „Вярваш ли на Джоузеф?“ и си отговори — „Да“. „Вярваш ли, че информацията му е вярна?“ — „В общи линии, да.“ „Ще наредиш ли въздушна атака?“ — „Не. Това не. Имам по-добра идея. Ще си спестя доста главоболия. Ще избегна международен скандал. Освен всичко, какъв смисъл има да потопя тези оръжия? Можем да ги използваме“.
Изглежда, че си бе говорил на глас, защото помощникът му се обърна към него и запита:
— Какво казахте?
— Когато бях малък, мечтаех да стана пират.
Ледената висулка се бе разположил в стаята на един римски хотел и с нарастващо недоволство гледаше сина на най-големия враг на баща си, Сет, който четеше пресата. Червенокосият наемен убиец бе купил всички по-големи европейски, английски и американски вестници, които бе успял да намери. Знаеше доста езици, а за онези, които не бе много сигурен, помоли Ледената висулка да му помогне.
— Знаех си, че цялата италианска преса ще пише за нас — каза Сет. — Очаквах, че ще споменат по нещо в Париж и Лондон, Атина и Западен Берлин. Но че ще ни отделят място в Мадрид, а също в Ню Йорк и Вашингтон!
Ледената висулка не се опитваше да прикрива досадата и враждебността си.
— Е, не на първа страница — продължи Сет. — Не съм си го и помислял.
Статиите по вестниците доста си приличаха. Тялото на бос на подземния свят на име Медичи било открито по течението на река Тибър, извън Рим. Медичи, който поддържал връзки с международни терористични организации, бил убит със свръхдоза наркотик, според първите предположения на полицията. Резултатите от аутопсията все още не били известни. Полицията в Рим засега смятала, че клиентите на Медичи са се обърнали против него, но истинските причини все още не се знаеха.
Сама по себе си тази история не би могла да попадне в международната преса. Но следователите си бяха задали въпроса дали по някакъв начин смъртта на Медичи не бе свързана с далеч по-сензационното убийство на девет други в една вила извън Рим. Осем от жертвите бяха бодигардове. Деветият бе бивш бос в подземния свят, известен с прякора Гато. Преди да му бъде прерязано гърлото, бил подложен на мъчения. Той също имал връзки с международни терористични групи, но се бил оттеглил от престъпния свят поради влошеното си здраве. Достоверни, но неназовани източници твърдяха, че Медичи е заел мястото на Гато като таен снабдител с оръжие на черния пазар. Смъртта на двамата караше полицията да предположи, че в ход е междуособна война от международен мащаб.
— Що се отнася до полицията, направихме им услуга — каза Сет. — По-хубавото за нас е, че ги насочихме в погрешна посока. Нямаме от какво да се оплачем.
— А когато вземат кръвни проби от Медичи и установят, че е починал от свръхдоза натриев амитал? — запита Ледената висулка. — Ще се сетят за нарезите с нож по тялото на Гато и ще разберат, че и двамата са били подлагани на разпит.
— И какво от това? Никога не биха могли да узнаят, че сме го извършили ние, нито какво сме искали да изкопчим.
Ледената висулка бе силно изненадан като видя, че винаги бледото лице на Сет изведнъж бе придобило някакъв розов оттенък. Като че ли причинявайки смърт на другите, вдъхваше живот на себе си. Осъзнаването на този факт го раздразни. За него самия убийството бе само професия, а за Сет, както изглеждаше — необходимост. Ледената висулка никога не бе премахвал хора, за които не бе сигурен, че си го заслужават — като например диктатори, босове на наркотрафика, комунистически двойни агенти. А със Сет бе точно обратното — създаваше впечатление, че изобщо не се интересува кого убива, стига заплащането да е достатъчно високо. Ако Сет приличаше в това отношение на баща си, то никак не бе чудно, че собственият му баща толкова е мразел неговия.
Едно бе сигурно — че и двамата са били най-добрите, подчинени лично на Хитлер убийци. Бащата на Сет се е специализирал в унищожаването на лидери на нелегални организации, които защитавали евреите, а този на Ледената висулка — в откриването и отстраняването на агенти на Съюзниците и неведнъж молил фюрера да му възложи убийството на Чърчил. Разликата бе съществена. Унищожаването на хора по расови причини винаги и при всякакви обстоятелства е отвратително действие. Политическите убийства обаче са оправдани, ако оцеляването на родината ти зависи от тях.
Ледената висулка продължаваше да гледа към мъжа, който ненавиждаше. „А очите му“ — мислеше той. — „Колкото повече хора убива, толкова по-силно заблестяват.“
— Нещо те безпокои ли? — запита го Сет.
— Доста народ премахнахме, а още не сме попаднали на следа.
— Не е вярно — Сет свали вестника. — Стеснихме кръга. Сигурни сме, че изчезването на кардинала не е дело на терористи.
— Никога не съм вярвал в това.
— Все пак трябваше да изключим и тази възможност. Като се има предвид, че Холоуей снабдява с оръжие разни терористични организации…
— За бога, какво каза?
— Не знаеше ли? От това живее. Търговия с оръжие.
— Смяташ, че цялата тази каша е свързана с незаконната търговия с оръжие ли?
— Кардиналът ги изнудваше да му плащат огромни суми всяка година, за да мълчи. Не може да не е знаел и това.
— Да, но ми се струваше, че е по-скоро заплащане за услугата, която им е направил, а не изнудване.
— Е, както и да е, някои от нас наистина мислеха да се отърват от него. Така сметката щеше да бъде платена веднъж завинаги.
— На времето им е направил голяма услуга.
— Да, от която е имал огромна полза. А също и Католическата църква. След близо четиридесет години вноските възлизат на цяло състояние. Осем милиона долара.
