— Да започнем отначало — отговори Арлийн. — Знаем, че е роден през 1914 и е израснал в Югославия. Почувствал желание да се посвети на Светата вяра и на осемнадесет години станал свещеник. Получил религиозно образование тук в Рим. Известно време осъществявал връзка между църквата и Червения кръст. След това започнал бързо да прави кариера в църквата. На тридесет и пет бил приет за член на Курията — един от най-младите в нея. Тъй като отговаря за финансите, има много влиятелни позиции във Ватикана.
— Сигурно е надарен — каза Дру. — Въпросът е в какво се състои талантът му? Нищо в биографията му не подсказва защо се е издигнал така бързо. Ако предположенията ти са верни, ако наистина крие нещо, то едва ли ще го намерим в биографиите му, публикувани в различни книги. Съмнявам се да разберем какво е, дори ако потърсим в архивите на Ватикана. Като член на Курията е имал достатъчно власт, за да заличи каквото иска от досието си.
— А как можем да се доберем до неофициални данни за живота на Павелич? — запита Арлийн.
— Мисля, че трябва да си поговорим с най-близките сътрудници на кардинала — отговори Дру. — Когато четох във вестниците за изчезването му, се споменаваше едно име. Отец Жан Дюсо или нещо подобно.
— Французин.
— Можем да опитаме да изкопчим нещо от него. Интересува ме най-вече…
— Втората световна война — прекъсна го Арлийн. — И защо двама професионални убийци — синове на нацистки убийци — ще търсят един изчезнал кардинал? Да се връщаме във Ватикана.
Отец Жан Дюсо имаше апартамент в един от многобройните ренесансови дворци във Ватикана. Най- просто би било да се свържат с него по телефона и да си определят среща в канцеларията му. Но едва ли биха постигнали успех след такъв разговор. Сол си представяше ледения отговор, който би получил, ако му зададеше интересуващия го въпрос: „Знаете ли нещо за връзката между кардинал Павелич и чековете, подписани във вашата канцелария, на името на убийци, които вероятно са свещеници? Чували ли сте за тайна разузнавателна мрежа в самата църква? Намирате го за абсурдно ли? Разбира се. Извинете за безпокойството.“ Сол прехвърляше този разговор през ума си, докато наблюдаваше апартамента на Дюсо, скрит под един свод от другата страна на улицата. Разговорът в канцеларията също нямаше да свърши работа. Трябваше да подходят към него по частен път — да искат лична среща, а ако се наложеше, дори да го принудят — това беше единствената възможност.
Сол бе съгласен с Галахър, че би било добре да действат по частен път, въпреки готовността на разузнаването да им окаже помощ. В момента не бяха обвързани с нито една тайна служба. Ако случайно ги заловяха, единственото обвинение срещу тях щеше да бъде: — мъж и жена, по произход евреи, са се опитали по доста твърд начин да разпитват католически свещеник във връзка с изчезването на бащата на жената.
Лампите в няколко апартамента светнаха. Настъпваше нощ. След седем Ватиканът затваряше вратите си за туристи, но Сол и Ерика предварително се бяха скрили в партерния етаж на някаква сграда и излязоха оттам след залез слънце. Сол наблюдаваше от мястото си тясната улица. Отправи поглед малко по-надолу, където Ерика също бе застанала под подобен свод. По този начин бяха заградили от двете страни входа, който водеше към апартамента на отец Дюсо. Смятаха да се качат горе веднага, щом светлината в прозорците угасне или да го проследят, ако той междувременно излезе.
Случи се така, че той излезе. Сол разпозна набитата фигура на французина с тъмна коса и леко заострена брадичка, защото го бе посетил в късния следобед, като се престори на журналист, интересуващ се дали има нещо ново, свързано с изчезването на кардинала. Свещеникът се бе държал надменно, дори грубо и не му бе обърнал никакво внимание. Но Сол реши, че ще го принуди да отговори на всичките му въпроси.
Свещеникът спря за момент до уличната лампа близо до входа, след което тръгна надясно от Сол, в посока към Ерика. Тъмните му дрехи се сливаха с мрака. Открояваше се само бялата якичка.
Сол излезе от скривалището си, но остави Ерика първа да тръгне след свещеника. Изчакваше да види накъде ще се отправи отецът.
Свещеникът пое право напред. Апартаментът му се намираше вдясно от площад „Свети Петър“, близо до така наречената „градска част“ на Ватикана, където бяха супермаркетът, аптеката и пощата. Отецът мина покрай Сикстинската капела, базиликата „Свети Петър“, Академията на религиозните науки и навлезе в парка на Ватикана. Поставените тук-там лампи слабо разпръскваха мрака. Наложи се Сол на два пъти да спира и да се крие — веднъж, когато покрай него минаха двама свещеници и втори път, когато по улицата премина служител от швейцарската охрана. Олекна му, когато стигнаха до парка и можеше лесно да се скрие зад някое дърво или храст. Междувременно два жеста на свещеника му направиха впечатление — онзи свали бялата си якичка и я пъхна в джоба. Вторият странен жест наподобяваше поставянето на пръстен на средния пръст на лявата ръка.
„Дали не е с инкрустирани пресичащи се сабя и кръст? Дали отец Дюсо не е свързан с тримата, които се опитаха да ни убият? Затова ли сметките им са плащани чрез неговата канцелария?“
Движенията на свещеника, допреди малко съвсем обичайни, изведнъж станаха предпазливи. Един религиозен служител сякаш се бе превърнал в оперативен работник и вземаше мерки за безопасност по време на среднощната си разходка. Избегна бледата светлина на близката лампа. Без бялата якичка черните му дрехи се сливаха с храстите.
Отецът изведнъж изчезна.
Сол знаеше, че някъде пред него, скрита в храстите, Ерика също го наблюдаваше. Може би е била съвсем близо и е успяла да види накъде е тръгнал. Но дали свещеникът не бе усетил, че го следят и не бе решил да провери?
Сол бе сигурен в едно. Той и Ерика мислеха еднакво. Би трябвало същото подозрение да я е осенило и нея и да е взела извънредни мерки. Започна да се придвижва бавно напред — покрай фонтани, храсталаци и статуи. Мраморните ангелчета винаги му напомняха за смъртта. Ароматът на цветя бе твърде тежък, като въздухът в непроветрен офис на някой предприемач. Сол се прилепи към земята и подаде глава между храстите. Пред него се откриваше голям фонтан във формата на испански кораб.
Отначало помисли, че свещеникът, който беше с гръб към фонтана, е отец Дюсо. Слабата светлина на луната му помогна да разбере грешката си — този имаше бяла якичка. Мъжът бе по-висок от отец Дюсо. Острата му брадичка накара Сол да потръпне. Изпита ужасното чувство, че вижда призрак в парка, който му заприлича на гробище. Бе готов да се закълне, че пред него стоеше мъртвият Крис.
Сол не можеше да откъсне поглед от новопоявилия се свещеник. Дали по някакъв начин Крис не бе оцелял? Сол никога не бе виждал трупа му. Само му бяха съобщили за нападението с нож, при което е бил убит. Съзнаваше, че колкото и да му се искаше да е така, надеждите му са напразни. Онзи свещеник до фонтана не бе Крис, въпреки че приличаше на него.
Вниманието на Сол бе привлечено от едва доловимо помръдване встрани от фонтана. Запита се дали не е Ерика, която се опитва да намери по-удобно място, откъдето да наблюдава втория свещеник. Реши, че не е тя. Нейният професионализъм не би й позволил да прояви любопитство и да надникне, с риск да се разкрие.
Сянката около фонтана се раздвижи. Един мъж пристъпи напред. Бе облечен в свещенически дрехи, но без бяла якичка. На средния пръст на лявата си ръка носеше пръстен.
Бе отец Дюсо.
Другият очевидно очакваше появата му. Спокойно се обърна към него и му подаде миролюбиво ръка. А може би само така изглеждаше. Приличаше на жест на оперативен работник, който подканяше някого да го претърси, за да се успокои, че не е въоръжен.
Дру внимаваше да не гледа към луната или лампите в парка, за да може да вижда по-добре в тъмното. Бе опрял гръб във фонтана и се взираше в храстите пред себе си. Отец Дюсо би трябвало вече да е дошъл, мислеше си той, но предположи, че свещеникът е решил да се движи по-бавно и предпазливо, като се
