опита да обвини техните бащи за миналото им. Всяка година на първи януари трябваше да плащат особен данък — по двадесет хиляди долара на семейство — на човека, който знаеше тайната им — нещо като застраховка и едновременно подкуп, с който купуваха мълчанието му.
Но и тези плащания не им помогнаха. А съюзът между синовете — да се защитават взаимно — се оказа неефективен. Въпреки всички мерки, бащите им бяха попаднали под прицел, както и те самите, техните синове.
Каква лудост.
„Да оставим миналото на спокойствие. Важни са само настоящето и бъдещето. Нашите бащи не са били чудовищата, за които ги мислите. Върнете ни ги. Оставете ни на мира. Това, което правите, е грешка. Някой трябва да сложи край на «Нощта и мъглата».“ — окуражаваше се Милер.
Въпреки всичко красивият млад есесовец, който го гледаше гордо от снимката, недвусмислено му напомняше на баща му.
„Сигурно греша“ — повтаряше си Милер. — „Преди два дни, когато гледах снимките, изобщо не ми мина през ум, че този есесовец прилича на баща ми. А може би просто не съм искал да допусна това.“
Но сега тази мисъл изобщо не го напускаше. Милер се втренчи по-отблизо в снимката и по-специално в челото, което се откриваше под офицерската шапка. Опитваше се да си внуши, че онова, което забеляза там, бе някакъв дефект на самата снимка, драскотина върху негатива, но така и не успя. Белегът бе същият като този на челото на баща му — последица от катастрофа, която едва не му отнела живота, когато бил на десет години.
А нима е възможно да знаеш дали онзи, когото обичаш, е чудовище или не?
Преди да разбере какво прави, Милер вдигна слушалката.
— Министерството на правосъдието ли? Кой ти каза всичко това! — Холоуей притисна слушалката към ухото си.
— Един журналист от Асошиейтед прес.
— О, боже.
— Каза, че баща ми е военнопрестъпник — добави Милер — командващ специална есесовска рота убийци, проклети да са!
— Но това е абсурдно!
— Така ли мислиш? Вече не знам какво да мисля. Някои факти, за които ми спомена…
— И ти му повярва, че е журналист? Би могъл да си съчини какво ли не!
— Да, но след като отново разгледах снимките…
— Трябвало е да ги унищожиш!
— На една от тях е баща ми в есесовска униформа — на „Черепите“! Пред труповете на цивилни граждани!
— Фотография от Втората световна война ли? А откъде знаеш как е изглеждал баща ти по това време? Тези снимки не доказват нищо!
— Баща ми има белег на челото си вдясно! Също като онзи есесовец!
— Съвпадение!
— Не е така просто! — Милер повиши глас. — Аз трябва да знам! Баща ми
— Ако намекваш, че моят баща…? Това е нелепо! Дори обидно! Не мога да слушам!
— Престани да отбягваш отговора, Холоуей! Кажи ми истината!
— Не мога да ти отделя повече време.
—
— Разбира се, че не. Есесовци, да. Waffen-SS! Просто военни! Но не от специалните роти на „Черепите“, които са избивали евреи! Обикновените цивилни не схващат разликата! Те мислят, че всички есесовци са били престъпници. Ето защо се е наложило бащите ни да лъжат. Онези, които искат да възродят „Нощта и мъглата“, са се заблудили. Точно от това са се опасявали бащите ни, когато са излъгали емиграционните власти. Същата грешка сега допускат в Министерството на правосъдието, а също и твоят репортер.
— Да не би да искаш да кажеш, че в министерството не правят разлика между Waffen-SS и „Черепите“? Остави тези глупости!
— Тогава защо твърдят всичко това?
— Баща ми и останалите имаха обичай да си звънят по телефона в такива дни, които са били по- специални за тях. 20 април. 8 ноември. 30 януари. Това говори ли ти нещо?
— Да, разбира се. Рождените дни на някои от тях.
— Мръсник! — извика Милер. — Защо лъжеш?
— Да лъжа ли?
— 20 април действително е нечия рождена дата, да. На Хитлер. 1889. А осми ноември е денят на така наречения бирен бунт — първия опит на Хитлер да завземе властта в Германия. Било е през 1923. Тогава не е успял. Това е станало едва след десет години. На 30 януари. Тези дати са свещени за истинските нацисти. Точно в тези дни, пренебрегвайки опасността от контактите помежду си, те винаги си звъняха по телефона.
— Въпреки всичко не виждам какво толкова важно има в този факт.
— Не ти вярвам. Знаеш много добре какво означава. Усещам го по гласа ти.
— Очевидно твърдо вярваш, че нещата стоят така. Но те уверявам, че…
— Имам още един въпрос — прекъсна го Милер. — Нашите бащи са били висши офицери. Командвали са различни поделения, което означава, че не са служили заедно. След края на войната са се пръснали по цял свят. В такъв случай какво ги свързва? Какво ги кара да бъдат единни?
— Баща ми казваше, че се познават от времето на военната си подготовка — отговори Холоуей.
— Но нацистката армия е била пръсната навсякъде по света. Източен фронт, Западен фронт, Северна Африка — Русия, Франция, Италия, Египет… Дори да са преминали военно обучение на едно място, след това вероятно никога повече не са се видели. Ти си мръсник, отново ме излъга. Не ги свързва подготовката. Защо точно те от всички немски военнослужещи, които са се опитали да скрият досиетата си след войната, продължават контактите помежду си? Разпръснали са се из цял свят и старателно са се скрили, но поддържат връзка? Защо, дявол да го вземе?
Холоуей не отговори.
— На кого плащаха подкуп? — настояваше Милер. — Защо?
От другата страна отново последва мълчание.
— Мисля, че журналистът бе прав — продължи Милер. — Има дяволски много неща, за които баща ми не ми е казал, а и ти не искаш. Но ще те накарам да проговориш. Тръгвам към теб, Холоуей. Направо в Канада, за да изкопча отговор от теб.
— Не! Това е лудост! Не можеш да дойдеш тук! Ако си под наблюдение, ще привлечеш вниманието на Министерството на правосъдието и към мен и…
Холоуей не успя да довърши, защото Милер му трясна телефона.
За разлика от него Холоуей бавно постави слушалката на място. Не можеше да направи нито крачка. С усилие извърна поглед към картините на баща си, които тъкмо разглеждаше с тъга, когато бе звъннал телефонът. Редицата от пейзажи по стените се прекъсваше само от големите панорамни прозорци, през които се виждаха хората от охраната, патрулиращи навън.
По правило никога не разговаряше от този телефон. Обикновено отиваше до близкия град Кичънър. Но не мислеше, че е разумно да напуска имението, дори и за да се види със семейството си, което бе там. Болезнено чувстваше липсата на жена си и децата си, но не се осмеляваше да ги доведе тук и да ги изложи на опасност.
Малко преди това му бе позвънил Розенберг от Мексико сити. Загубил всякакъв самоконтрол, пелтечеше нещо, че полицията там била разкрила истината за баща му. Подобно на него му се бяха обадили и други
