— Но можем да разберем — Бюканън се изправи.
— Как?
— Ще се върнем обратно в Маями — гласът му беше леден. — А после ще отлетим за Мексико Сити.
— Тук „Лютиче“ — произнесе настойчиво кодовото име, което беше получила жената с дрезгавия глас, стиснала в ръка слушалката.
В другия край на линията прозвуча надебелял от сън мъжки глас, в който се долавяше раздразнение.
— Колко е часа? Господи, още няма пет сутринта. Легнах си едва преди час.
— Съжалявам, това е първата възможност, която имах, за да ви се обадя.
— Търсят те навсякъде — мъжът беше казал, че името му е Алън, въпреки че то сигурно беше псевдоним.
— Точно от това се страхувах. Мога ли да говоря спокойно?
— Обаждането ти се прехвърля през друг телефона. И двата са снабдени с кодиращи устройства. Защо се обаждаш? Казах ти, че можеш да го правиш само в краен случай.
— Аз съм с „Елфа“ — жената използва кодовото име, за което се бяха уговорили.
— Да. Предположих.
— Трябва да разберете. Той казва истината. Това, което прави, няма връзка с… — тя тактично премълча „Скоч и сода“.
— И това предположих. Мисля, че той наистина иска да се оттегли. Шефовете му са тези, които трябва да бъдат убедени.
— Но как?
— Малко късно е да питаш — каза Алън. — В края на краищата ти си част от проблема. Ако беше стояла настрана от него…
— Но във Вашингтон той дойде при мен.
— Няма никакво значение. В момента сте заедно. Вина в съучастие. Шефовете му смятат, че двамата с него не сте удържали на обещанието си да не разгласявате тяхната дейност.
— Това няма нищо общо с тяхната дейност. Как да им обясня? Да им се обадя ли? Дайте ми номера им и…
— Не! — рязко отсече Алън. — Само ще влошиш нещата. Те могат веднага да разберат откъде се обаждаш. Ще ги доведеш право при вас.
— Какво, тогава, да направя?
— Прекрати всякакви връзки с „Елфа“ — каза Алън. — Скрий се. Изчакай, докато не ти кажа, че бурята е отминала и можеш спокойно да се появиш отново.
— Но това може да продължи месеци.
— Така е.
— По дяволите, иска ми се да не ви бях изслушвала. Когато дойдохте при мен, трябваше да ви кажа, че тази история не ме интересува.
— Да, но не можа да го направиш — каза Алън. — Историята беше твърде интересна.
— А сега могат да ме убият заради нея.
— Не и ако внимаваш. Не и ако престанеш да правиш грешка след грешка. Все още има начин да се спасят нещата.
— Копеле! — възкликна тя. — Все още мислиш за статията.
— Мисля да се обадя на друг журналист, който може би ще се заинтересува от твоята история. Това ще привлече такова внимание към теб, че те няма да посмеят да предприемат нищо, за да те премахнат. Тогава ще мога да те измъкна. Двамата все още можем да получим това, което искаме.
— Това, което ти искаш. Аз просто искам да живея нормално. Каквото и да значи това. Господи, вече не съм сигурна.
— Трябваше да помислиш за това преди да приемеш информацията, която ти предоставих — каза Алън. — Но пак повтарям, ако внимаваш, ако правиш това, което ти кажа, мисля, че в края на краищата ще успея да те измъкна. А засега се скрий. Приеми някаква фалшива самоличност.
— А какво ще стане с „Елфа“?
Алън не отговори.
— Попитах те, какво ще стане с „Елфа“.? — повтори Холи.
— Понякога не можем да имаме всичко, което искаме.
— За какво говориш?
— Никога не съм искал това да се случи. Наистина. Надявах се, че… Той е войник. Ще разбере по-добре от теб. Понякога има…
— Какво?
— Жертви.
Холи вдигна поглед от телефона в кабината, която се намираше по-надолу по улицата срещу мотела им в Кий Уест и видя сянката на мъж до папратите в сивата светлина на утрото. В палмите наоколо бяха започнали да чуруликат птички.
— Не мога да говоря повече — каза Холи в слушалката.
— Неприятности? — попита Алън.
— Да кажем просто, че не успях да спечеля от лотарията на Организацията на издателите за събиране на информация,
Холи остави слушалката.
Бюканън излезе от сенките. Въпреки бриза, който подухваше откъм океана, въздухът беше влажен.
— Мислех, че се канеше да върнеш неопреновия костюм.
— Канех се. Платих на администратора да го върне вместо мен, когато отворят магазина — Бюканън спря пред нея. — С кого говореше?
Тя извърна поглед.
— Поне не се опитваш да ме излъжеш — каза той. — И поне си била достатъчно съобразителна, за да не се обадиш от стаята в мотела, където разговорът щеше да бъде вписан в сметката. Не че има някакво значение. Районът е толкова малък, че автоматичното оборудване за проследяване на обаждания веднага ще покаже на преследвачите ни, че се намираме в Кий Уест.
— Не — каза Холи. — Номерът, на който се обадих, е частен. Твоите хора не могат да знаят за него.
— Така казваш ти. В моята работа не приемам нищо за абсолютно сигурно, освен ако не съм го свършил сам. Всички телефони са съмнителни. Сигурно е било много важно за теб, за да се обадиш.
— Направих го за нас.
— О?
— Опитвах се да ни измъкна поне отчасти от кашата, в която сме затънали — каза Холи.
— Така ли? Струва ми се, че точно сега сме затънали до гуша в нея.
Холи прехапа устна.
— Не е ли по-добре да поговорим за това, когато се приберем в стаята?
— И да ти дам време да измислиш правдоподобни отговори? Не, мисля, че трябва да продължим разговора — Бюканън я хвана за ръката. — От коя точно част на кашата се опитваше да ни измъкнеш?
Той я поведе по улицата. Небето беше започнало да просветлява. Вятърът се беше усилил. Птичките се разлетяха във всички посоки.
— Добре, каня се да ти кажа още от Ню Йорк — заговори Холи. — Господи, чувствам такова облекчение… В началото, причината, поради която знаех, че си в Канкун, причината, поради която успях да стигна в „Клуб Интернасионал“ преди теб и да видя как говориш с онези двама… — тя насмалко не каза „търговци на наркотици“, но огледа улицата и избра други думи, тъй като се боеше да навлиза в подробности преди да се приберат в мотелската стая — …бизнесмени. Причината, поради която аз…
— Някой от моята част ме е издал — Бюканън отвори скърцащата врата, която водеше към стаята им.
