— Заради Хуана не мога да променя плановете си. Заклех се, че ще й помогна, ако някога има нужда от мен и смятам да удържа на обещанието си. Което значи, че не мога да те оставя да се шляеш насам-натам, докато те хванат и им кажеш къде съм отишъл и какво смятам да правя. Приготви си багажа. Искам да се измъкна от този остров преди те да пристигнат тук.
Холи въздъхна.
— Благодаря.
— Не ми благодари. Това не е услуга. Веднага щом преценя, че повече не представляваш заплаха за мен, ще те пусна да си вървиш. А дотогава, запомни какво ще ти кажа. Вслушай се в съвета ми — не ме принуждавай да се отнасям с теб като с враг.
Над огромното сечище беше надвиснал облак дим. Строителството продължаваше. От време на време сред грохота на булдозерите, крановете и останалите тежки машини се чуваше пукот от изстрели или пращене на пламъци, които бяха причина за дима, стелещ се над строителната площадка. Работниците изгаряха дърветата, разширяваха сечището, правеха всичко, за да намалят прикритието, което местните жители — потомци на някогашните маи — използваха за непрестанните си нападения над строителните бригади и оборудването. Разхвърляните наоколо камъни от изравнените със земята руини на някога величествените високи пирамиди и храмове все още лежаха сред кулите, този път от метал, които бяха издигнати на тяхно място. Понякога земята потреперваше, но работниците и охраната вече не обръщаха внимание на трусовете. Както беше станало със змиите, пушека и изстрелите, тези, които работеха тук, бяха свикнали с всичко. Единственото, което имаше значение, беше работата. Тя трябваше да се свърши. За да им платят. За да се измъкнат оттук.
Такова беше въздействието, което Дръмонд упражняваше върху хората, мислеше си Джена, докато според заповедите му завършваше археологическата топографска карта, която щеше да покаже, че руините не са били толкова внушителни, както снимките от космоса бяха накарали учените да предполагат. Няколко незначителни постройки. Многобройни, разпилени в резултат на земетресения камъни. Жалки останки от една някога велика култура. С едно изключение. Игрището на маите. По причини, които така и не беше обяснил — може би защото една непокътната постройка щеше да придаде достоверност на цялата история — Дръмонд беше настоял игрището, което се намираше на известно разстояние от района на разрушенията и строителството, да бъде пощадено. То представляваше затревена правоъгълна площ, заобиколена от високи каменни тераси. Някога на тях бяха седели знатни зрители, кимащи одобрително на участниците в играта — облечени с кожени доспехи мъже, които се бяха опитвали да хвърлят голяма топка с размера и теглото на медицинска топка през вертикалните обръчи в двата края на игрището. Залогът бил огромен — живот или смърт. Може би точно затова Дръмонд го беше пощадил — защото игрището олицетворяваше неговата жестокост, преследването на всяка негова цел без оглед на средствата.
Той и Реймънд бяха пристигнали преди два дни безцеремонно с големия син хеликоптер на „Дръмонд Ентърпрайсиз“, като че ли нямаше какво да крие, когато беше поел ръководството на последния етап от строителството в свои ръце.
— Справила си се добре — беше казал той на Джена. — Ще получиш допълнителна премия.
Джена беше промърморила някакви благодарности, но цялото й същество безмълвно крещеше: „Искам само да се измъкна оттук, докато не съм загубила разсъдъка си!“. Нейният колега, нейният приятел, мъжът, който можеше да й стане любовник, ръководителят на проекта, Макинтайър, беше умрял от змийско ухапване половин час преди хеликоптерът на Дръмонд да пристигне. Джена се беше молила той да пристигне по-рано, за да може Мак да бъде откаран в болница, но в мига, в който беше видяла изпълненото с решителност, съсухрено лице на стареца, който крачеше към нея през дима, беше разбрала, че Дръмонд никога не би се съгласил да изразходва горивото на хеликоптера заради някакъв умиращ мъж от лагера.
— Той ще издъхне преди да стигне до болницата. Нямаме време. Погрижете се доколкото е възможно да облекчите болките му — щеше да каже той. А това, което всъщност каза, беше:
— Погребете го някъде, така че диваците да не го открият. Не. Промених решението си. Изгорете го. Изгорете всички.
„Всички“ бяха местните жители, избити докато се опитваха да спрат оскверняването на тяхната свещена земя. Джена беше сигурна, че ще полудее, когато беше разбрала, че тук се беше разразило истинско масово клане. Тя беше чувала за избиването на цели племена в Южна Америка, в дебрите на дъждовните гори край Амазонка. Но никога не й беше хрумвало, че някои райони на Мексико са не по-малко отдалечени, лишени от връзка с останалата част на страната и че вероятността който и да било „на света“ да научи за това, което ставаше тук, е нищожна. Докато мълвата се разнесеше, нямаше да останат никакви доказателства за кървавата драма. А и кой щеше да проговори? Работниците? Та нали това, че избиването на местните жители беше станало пред очите им, това, че щяха да приберат неприлично големите си премии, щеше да ги превърне в съучастници в престъплението! Само някой глупак би проговорил.
Сега, застанала права в бараката от дървени трупи, която служеше за офис, тя си мислеше за Мак, който се беше мятал трескаво върху походното легло в ъгъла и изтръпнала слушаше последните указания на Дръмонд за картите, които беше изготвила.
— Преди всичко — в старческия глас на Дръмонд липсваше всякаква емоция — трябва да направиш така, че мащабът на истинското откритие да омаловажи археологическите находки. Разбира се, ще има и снимки. Но най-голямо внимание ще бъде отделено на твоите карти. В този момент вратата се отвори и вътре влезе Реймънд, облечен в маскировъчни дрехи и с пушка в ръка. Лицето му беше изцапано със сажди, а ризата му с кръв.
— И да има други, аз поне не мога да ги открия.
— Но тук може да пристигне друг, по-различен враг. Мисля, че преследва нас — каза Дръмонд.
Думите на Дръмонд предизвикаха интереса на Реймънд и той изпъна рамене.
— Кой?
— Един мъртвец.
Реймънд се намръщи озадачено.
— Чарлс Дъфи — каза Дръмонд. — Спомняш ли си…
— Да, беше нает да наблюдава дома на обекта в Сан Антонио. Да се справи с нея, ако се появи. Изчезна от къщата преди три дни.
— Е, вече са го открили — каза Дръмонд. — Трупът му бил изхвърлен на брега на река Сан Антонио. Бил е застрелян. Властите твърдят, че не намерили у него никакви документи. Един от нашите хора, наети от теб, успял обаче да види трупа в моргата и твърди, че това несъмнено е Дъфи. Но господин Дъфи е забележителен човек — продължи Дръмонд. — Въпреки че е мъртъв, използвал кредитната си карта, за да си купи самолетен билет от Сан Антонио до Вашингтон. Първо отседнал в „Риц-Карлтън“. Част от следващия ден прекарал в хотел „Дорсет“ в Манхатън. След това, заедно с придружителка, излетял за Маями, където наели кола.
Реймънд се замисли.
— Не разбирам Вашингтонската връзка, но „Дорсет“ е близо до дома на обекта в Манхатън.
— И до бившия съпруг. Онзи ден бил посетен от мъж и жена. Те попречили на плащането, което бяхме уговорили с него.
— Молтин не знае нищо — каза Реймънд. — Това, за което му платихте, беше само да престане да привлича вниманието на медиите към изчезването на обекта.
— Нищо? — Дръмонд изглеждаше вбесен. — Молтин знаеше, че аз му плащам. Това са научили мъжът и жената от него. Досега не сме успели да разберем коя е жената, въпреки че има червена коса и е твърдяла, че работи за „Вашингтон Поуст“, но описанието на мъжа съвпада с това на същия онзи човек, който е попречил на наблюдението над дома на родителите на обекта.
— Бюканън? — Реймънд се навъси.
— Да. Бюканън. А сега помисли. Каква е връзката с Маями? — троснато попита Дръмонд.
— Яхтата. Тя се намира на юг оттам. В Кий Уест.
— Точно така — каза Дръмонд. — Капитанът ми докладва, че вчера следобед трима души от екипажа довели на борда някаква жена. Жена с червена коса.
