— Не, сър, в никакъв случай. Няма да повторя тази грешка.
— Избран ли е заместник на неговото място?
Реймънд кимна.
— Някой от служителите, благосклонен към нашата кауза?
Реймънд отново кимна.
— А парите ще го направят още по-благосклонен.
— Добре — каза Дръмонд с треперлив глас, един от малкото признаци за истинската му възраст. — Вече нямаме нужда от жената, дори и да я открием. Предимството, което ни даваше в отношенията ни с Делгадо, вече не е необходимо, щом имаме на разположение друг начин да го притиснем. Делгадо ще бъде следващият президент на Мексико само ако не разкрием престъпленията му. Дай му ясно да разбере, че имаме доказателства за това, че лично той е наредил да бъде убит директорът на Института и че бъдещето му на политик зависи от мен.
— Да, сър.
— А когато стане президент, ще имам още по-голямо влияние.
— Цялото влияние, което ви е необходимо.
— Никога — поправи го Дръмонд.
— В такъв случай, може би все пак имате нужда от жената.
Старецът се намръщи и дълбоките му бръчки толкова ясно се откроиха, че истинската му възраст започна да личи.
— Бях на път да загубя всичко заради нея. Когато твоите хора я открият…
— Да, сър?
— Нареди им да я убият още щом им се изпречи пред очите!
9.
Бюканън пристигна на смрачаване. Беше поел на запад по Магистрала 10 от Ню Орлиънс към Батън Руж, край многобройни градчета в Тексас, към Бюмон и Хюстън и най-накрая…
Главоболието, към което се прибавяше и болката в хълбока, го принуди да направи няколко почивки по пътя. В Бюмон нае стая в един хотел преди обед, за да може да се избръсне и изкъпе и да поспи няколко часа. Администраторът искрено се беше учудил, когато той напусна хотела на обед. Това не беше добре, защото по този начин привличаше внимание към себе си. Не беше добре и фактът, че недостигът на пари в брой го принуди да използва кредитната си карта, за да наеме стаята. Сега съществуваше допълнителна документна следа, въпреки че когато Алън, майорът и капитанът успееха да установят, че е отсядал в хотела, той отдавна щеше да го е напуснал и те все така нямаше да знаят накъде се беше отправил. Разбира се, ако проверяха списъка на задачите, които беше изпълнявал в миналото, можеха и да се досетят, но през изминалите шест години откакто се беше запознал с Хуана, той беше изпълнил толкова много задачи, че щеше да мине доста време преди да направят връзка между нея, Ню Орлиънс и Сан Антонио. Дотогава той щеше да се намира някъде другаде.
По пътя той си купуваше храна — хамбургери, пържени картофи, пълнени хлебчета, царевични питки с плънка от сирене и лютив сос — всичко, което можеше да възстанови силите му, като ги поглъщаше с големи количества Кока Кола, разчитайки калориите и кофеина в безалкохолната напитка да го заредят с енергия. На три пъти отбива от натоварената магистрала, за да подремне в местата за почивка. Паркираше наетия Таурус близо до тоалетните, защото непрестанният шум на пристигащите и заминаващи автомобили и хора му пречеше да заспи дълбоко. Знаеше, че ако наистина заспи, щеше да се събуди чак на другия ден.
Трябваше да продължи да се движи. Трябваше да се добере до Сан Антонио и на всяка цена да разбере какво се беше случило с Хуана. Защо не беше дошла на срещата? Каква беда я беше сполетяла? Въпреки болката и смущаващата неизвестност, той беше запазил достатъчно здрав разум, за да се запита дали не преиграва. Обещание, дадено преди шест години на една жена, която не беше виждал оттогава. Зов за помощ под формата на загадъчно съобщение върху пощенска картичка.
Може би пощенската картичка изобщо не означаваше това, което си мислеше. Какъв беше смисълът Хуана да го потърси след толкова време? И защо него? Нямаше ли някой друг, когото да помоли за помощ?
Какво я беше накарало да избере точно него?
Не знаеше отговорите на тези въпроси. Но със сигурност знаеше едно — че нещо се беше случило с него.
Нещо ужасно.
Опита се да установи кога беше започнало. Може би когато го бяха ранили в Канкун, или когато беше ударил главата си, докато се измъкваше с плуване през канала. Може би когато го измъчваха в Мерида и беше ударил главата си в бетонния под. Или може би по-късно, когато го бяха намушкали и отново беше ударил главата си.
Ала колкото и да разсъждаваше върху тези възможности, изводът, до който стигаше, беше един — те не бяха причина за страха, който изпитваше. Те, разбира се, несъмнено допринасяха за него. Но докато анализираше случилото се през последните няколко седмици, докато си мислеше отново и отново за травмите, които беше получил, едно нещо не преставаше да го смущава повече от останалите.
Тази травма не беше физическа. Тя беше психическа.
Тя застрашаваше чувството му за самоличност.
Или по-скоро, многобройни самоличности. През последните осем години му се беше налагало да се превъплъщава в повече от двеста човека. Имаше дни, в които трябваше да играе по шест различни роли, докато се опитваше да вербува информатори. През последните две седмици го бяха взели за Джим Крофорд, а той се опитваше да се отъждестви с Питър Ланг, докато се представяше за Ед Потър, Виктор Грант, Дон Колтън и…
Брендън Бюканън.
Това беше причината.
След изчезването на Виктор Грант той очакваше да му дадат нова самоличност. Но в апартамента в Александрия Алън му беше казал, че няма да има нова самоличност, че ще го изтеглят от оперативна дейност, че ще трябва да бъде самият себе си.
Но кой, по дяволите, беше той? Толкова дълго не му се беше налагало да бъде Брендън Бюканън, че не знаеше кой беше Брендън Бюканън. Не знаеше елементарни неща — как обичаше да се облича, каква храна харесваше. А в дълбините на съзнанието си изцяло беше загубил връзка със самия себе си. Той беше актьор, обсебен до такава степен от ролите си, че когато му ги бяха отнели, се беше оказал изпразнен от съдържание.
Неговата професия не се състоеше само в това, което правеше. Тя определяше неговата същност. Без роля, в която да се превъплъти, той беше нищо и едва сега си даде сметка колко жестоко го беше поразила мисълта, че не може да бъде Брендън Бюканън през останалата част от живота си. Ето защо, за да избяга от Брендън Бюканън, той щеше да се превърне в Питър Ланг. Щеше да потърси най-важния човек в света на Питър Ланг. А може би и в своя собствен свят, защото колкото повече мислеше за това, толкова повече си задаваше въпроса колко ли по-добър щеше да бъде животът му, ако беше останал с Хуана.
Аз харесвах Питър Ланг, помисли си той.
А Питър Ланг беше влюбен в Хуана.
Когато наближи Хюстън, той се обади от монетния автомат на една отбивка за камиони. Мисълта, че единственият човек от света на Брендън Бюканън, който имаше някакво значение за него, беше Холи Маккой, едновременно му се нравеше и го смущаваше. Познаваше я само от няколко дни. Тя представляваше заплаха за него. И все пак той изпитваше непреодолимо желание да я защити, да направи всичко възможно тя да се измъкне от опасната ситуация, в която сама беше попаднала, защото беше започнала да го разследва. Мислеше, че беше убедил майора, капитана и Алън, че тя наистина е решила да се откаже от статията. Съществуваше голяма вероятност те да я оставят на мира. А полковникът? Дали
