не си срещал, да издаде номера на социалната си осигуровка? Беше повече от вероятно такъв въпрос да събуди подозрение, вместо желание за отговор. Всички курсисти, с изключение на Бюканън, се бяха провалили.
Жената отключи вратата, отвори я и без да сваля предпазната верига заговори през тридесетсантиметровата пролука.
— Да? — озадачено каза тя.
— Сеньора Мендес?
— Si.
— Perdone. Знам, че е късно. Казвам се Джеф Уокър и съм приятел на дъщеря ви — Бюканън говореше на испански, който беше научил в Института за чужди езици към Министерството на отбраната в Монтерей, Калифорния, докато се готвеше за мисията в Мексико. — Не съм я виждал от няколко години и не знам къде живее. Пристигнах тук за няколко дни и… Е, надявах се да се видим. Бихте ли ми казали къде да я намеря?
Майката на Хуана го гледаше подозрително. Въпреки това съмнението й сякаш се поуталожи от факта, че той заговори на испански. Хуана му беше казала, че родителите й знаеха и двата езика, но предпочитаха да говорят на испански и се засягаха, когато някой бял, за когото знаеха, че говори испански, ги принудеше да говорят на английски.
— Conoce a mi hija?
— Si — продължи на испански Бюканън. — Познавам вашата Хуана. Служехме заедно в армията, запознах се с нея тук, във Форт Сам Хюстън.
Това беше една от легендите, които Хуана беше използвала по време на службата си. Въпреки че работеше за Армейското разузнаване и се числеше към състава на Специалните сили във Форт Браг, фиктивното й назначение беше тук, в главния щаб на Пета Армия в Сан Антонио.
— Допадахме си взаимно — продължи Бюканън. — Няколко пъти излизахме заедно. Предполагам, би могло да се каже… Е, бяхме близки. Ще ми се да бях поддържал връзка с нея. Но доста време бях в чужбина и… Ще ми бъде много приятно да я видя.
Майката на Хуана продължаваше да го гледа подозрително. Бюканън беше сигурен, че ако не беше заговорил на испански и не беше споменал Форт Сам Хюстън, тя едва ли щеше да го слуша толкова дълго. Трябваше му още нещо, което да придаде достоверност на думите му.
— Все още ли имате онова куче? Златния ретривър? Как му беше името? Пепе. Да. Хуана много го обичаше. Когато не говореше за бейзбол, разказваше за него. Казваше, че обичала да тича с Пепе край реката, когато не е на работа.
Подозрението на майка й започна да се разсейва.
— Не.
— Извинете?
— Кучето. Пепе. Умря милата година.
— О, съжалявам сеньора Мендес. Да загубите домашен любимец като него… Хуана сигурно го е преживяла много тежко.
— Казахте, че името ви е Джеф Уокър?
— Точно така — Бюканън се опитваше да стои изпънат, сякаш беше запазил този навик от армията.
— Не помня да ви е споменавала.
— Е, шест години са много време. Хуана обаче много ми е разказвала за вас. От нея знам, че правите най-хубавите царевични питки с пилешка плънка в града.
Майка й едва доловимо се усмихна.
— Хуана много ги обичаше — усмивката й се стопи и тя се намръщи. — Щях да ви помня, ако ви бях виждала преди. Защо Хуана не ви е водила в къщи?
И аз искам да ви попитам нещо, с все по-нарастваща тревога си помисли Бюканън. Защо са всички тези въпроси? Какво, по дяволите, става?
Две преки по-надолу, пред една къща с табелка „Продава се“ на моравата отпред, беше спрял малък сив микробус. Той беше паркиран тук от няколко дни, но този факт не тревожеше съседите. Напротив, те се чувстваха по-спокойни. Шофьорът на микробуса, частен детектив, беше посетил всички, които живееха наоколо и беше обяснил, че неотдавнашните прояви на вандализъм в квартала са принудили охранителната фирма, която имала клиенти в този район, да изпрати човек, който да държи под око няколко къщи в квартала, и най-вече точно тази, тъй като липсата на живеещи в нея хора я прави идеална мишена за вандалите. Ако съседите се бяха обадили на номера от визитната картичка, която детективът им беше дал, една делово звучаща секретарка щеше да им обясни, че това, което той им беше казал, е вярно. Мъжът наистина работеше за фирмата. Това, което секретарката, разбира се, нямаше да им каже, беше, че тя говори от едностаен, почти празен офис в центъра на града и че фирмата беше регистрирана едва преди две седмици.
Името на частния детектив беше Дънкан Брадли. Той беше двадесет и осем годишен. Висок и слаб, Брадли почти винаги носеше маратонки и памучен анцуг, сякаш очакваше всеки момент да отиде да играе баскетбол, любимото му занимание в свободното от работа време. Той предпочиташе това неофициално облекло, защото с него се чувстваше удобно по време на дългите засади, а по всичко личеше, че точно тази засада — която вече продължаваше достатъчно дълго — щеше да продължи още повече.
Той и неговият партньор работеха на смени от по дванадесет часа, което означаваше, че микробусът, чиито прозорци бяха затъмнени, за да не може никой да види какво има вътре, трябваше да бъде оборудван с печка за готвене (микровълнова) и тоалетна („Порта Поти“). Тясното пространство налагаше микробусът да бъде подходящо пригоден, за да подслони високия почти два метра Дънкан Брадли. Поради тази причина всички седалки от задната част бяха свалени и на тяхно място беше поставен дълъг матрак, прикрепен към дървена дъска, повдигната нагоре под петнадесетградусов ъгъл, за да не се налага Дънкан, който през цялото време лежеше върху него, да си напряга врата, когато гледа нагоре.
А това, в което той беше вперил поглед, беше монитора на миниатюрна телевизионна камера, която се подаваше от покрива на микробуса, скрита от капачката на фалшив отдушник. Тази камера, разновидност на модела, използван при бойните хеликоптери, имаше голяма увеличителна способност, така че в момента показваше регистрационния номер на колата, паркирана две преки по-нагоре, син форд Таурус с луизиански номер. Освен това камерата беше оборудвана с модерно устройство за нощно виждане и поради това, въпреки че по-голямата част от улицата беше потънала в мрак, за Дънкан не беше проблем да види оцветения в зелено образ на мъжа, който излезе от Тауруса, среса косата си, огледа квартала, сякаш му се възхищаваше и се отправи към къщата. Мъжът беше бял, висок около метър и осемдесет, в началото на тридесетте. Беше добре сложен, но не особено мускулест. Облеклото му беше съвсем обикновено. Косата му не беше нито дълга, нито къса. Лицето му беше с дълбоко изрязани черти, но без да изглежда грубо. Беше приятен на вид, красив, но без да се набива в очи.
— Днес е втори ноември — произнесе Дънкан в микрофона на един магнетофон. — Часът е девет и половина вечерта. Все още се намирам в микробуса за наблюдение малко по-надолу от целта. Току-що пред къщата се появи някакъв мъж. — Дънкан продължи, като описа колата и шофьора, включително и луизианския регистрационен номер. — Той не е много висок, но не е и много нисък. Малко от това, малко от онова, общо взето — средна работа. Може да представлява интерес за нас, може и да не представлява. Преминавам към подслушване.
Дънкан остави микрофона и увеличи звука на приемателя, а после нагласи слушалките на главата си. Приемателят получаваше сигнали от няколко миниатюрни предавателя с микрофони, които Дънкан беше скрил в телефоните и ключовете за осветлението във всяка стая на наблюдаваната къща. Устройствата бяха свързани към електрическата инсталация на къщата и по този начин имаха постоянен източник на захранване. Те бяха програмирани да предават на УКВ честота, която не се използваше в Сан Антонио, така че предаването да не се отразява на приемането на телевизионните и радио програми в къщата и да събуди съмнение в обитателите й.
В деня, когато му бяха възложили тази задача, Дънкан беше изчакал докато и двамата обитатели напуснаха къщата. Те го бяха улеснили, защото това беше станало след вечеря, когато кварталът беше
