Фалшива самоличност

към билка, която толкова често се използва в мексиканската кухня.

— Някакви белези по рождение?

— Това е…

— Отговори на въпроса.

— Има белег отзад на десния крак, горе, близо до бедрото. Каза, че й останал от малка, като се катерела по някаква ограда от бодлива тел. А сега какво? Ще ме попитате как съм видял белега ли? Мисля, че направих грешка. Мисля, че не трябваше да идвам тук. Мисля, че трябваше да отида при някой от приятелите на Хуана, за да разбера дали той знае къде да я намеря.

Щом Бюканън се запъти към вратата, майката на Хуана рязко каза:

— Педро!

— Почакай — заяви баща й. — Моля те. Ако наистина си приятел на дъщеря ми, остани.

Бюканън го погледна изпитателно, после кимна.

— Зададох ти тези въпроси, защото… — Педро очевидно се вълнуваше. — Ти си четвъртият приятел на Хуана за последните две седмици, който ни пита къде е тя.

Бюканън сподави изненадата си.

— Четвъртият?

— Да не би да й се е случило нещо лошо? — в напрегнатия глас на Анита се долавяше тревога.

— И останалите, също като теб, бяха бели — каза Педро. — Всички бяха мъже. Всички не я бяха виждали от няколко години. Но за разлика от теб, те не знаеха никакви подробности от личен характер за нея. Един от тях твърдеше, че е служил с нея във Форт Браг. Но Хуана никога не е служила във Форт Браг.

Бюканън знаеше, че това не е вярно. Въпреки че фиктивното военно назначение на Хуана беше във Форт Сам Хюстън, тя всъщност служеше във Форт Браг. Но родителите й нямаше как да знаят това, защото Хуана никога не би нарушила прикритието си, за да им каже. Затова те естествено си бяха помислили, че мъжът, който се беше представил за приятел на Хуана, лъже, когато им беше казал, че се е запознал с Хуана във Форт Браг. Точно обратното. Мъжът им беше казал част от истината. Който и да беше, той очевидно беше добре запознат със служебното досие на Хуана. Но беше направил грешка, допускайки, че родителите й разполагат със същата информация.

— Друг от тъй наречените й приятели — продължи бащата на Хуана — твърдеше, че я познава от колежа в Сан Антонио. Когато го попитах кой колеж, той се обърка. Изглежда не знаеше, че тя се прехвърли от университета „Ауър Лейди ъф дъ Лейк“ в университета „Сейнт Мери“. Всеки, който я познава добре, щеше да знае това.

Бюканън вътрешно се съгласи с него. Някой се беше издънил и беше прегледал досието й отгоре-отгоре, без да го прочете внимателно.

— Третият „приятел“ — продължи Педро, — твърдеше, че също като теб се срещал с Хуана, когато работели заедно тук, във Форт Сам Хюстън, но когато го попитах защо никога не сме го виждали — тъй като Хуана водеше повечето от приятелите си в къщи, за да ги запознае с нас — той не можа да даде никакво обяснение. Ти поне го направи, а освен това, изглежда наистина знаеш доста лични неща за нея. Затова пак ще те попитам… Джеф Уокър… Да не би дъщеря ни да е в опасност?

Майката на Хуана чакаше, стиснала полите на роклята си.

Бюканън трябваше да вземе трудно решение, при това бързо. Педро му предлагаше да им се довери. Или може би му беше подхвърлил стръв. Ако Бюканън признаеше истинските си намерения, Педро можеше да се усъмни, че Бюканън е поредният набеден приятел, изпратен от враговете на Хуана да я открие.

Той реши да рискува.

— Така си мисля.

Педро въздъхна, сякаш най-сетне беше чул това, което очакваше, въпреки че то силно го изненада.

— Знаех си — каза майката на Хуана. — Каква опасност? Кажи ни. Разтревожени сме до смърт за…

— Анита, моля те, не говори за смърт — Педро погледна към Бюканън с присвити очи и повтори въпроса, който съпругата му беше задала. — Каква опасност?

— Ако знаех, нямаше да съм тук — каза Бюканън. — Миналата седмица получих съобщение от нея, че трябва да се срещнем. То беше доста неясно, сякаш не искаше никой да разбере за какво става дума, ако го прочете. Но аз разбрах: Тя отчаяно се нуждаеше от помощ. В Ню Орлиънс има едно място, което ни е много скъпо. Без да го споменава, тя ме молеше, много настоятелно при това, да я чакам в същия ден и по същото време, както последния път, когато бяхме там заедно. Това трябваше да стане в единадесет часа вечерта в деня на Вси Светии. Но тя не дойде — нито тогава, нито на следващата вечер. Очевидно нещо не беше наред. Затова дойдох тук. Защото вие бяха единствените хора, за които успях да се сетя и които биха могли да ми помогнат да се свържа с нея. Помислих си, че точно вие бихте могли да знаете какво става.

Педро и Анита не казаха нищо. Бюканън ги остави да си помислят.

— Не — каза Анита.

Бюканън им даде още малко време.

— Нищо не знаем — повтори Анита. — Освен, че се притеснявахме, защото напоследък не се държи нормално.

— Какво имате пред вид?

— Не се е обаждала от девет месеца. Обикновено, дори когато е на път, се обажда поне веднъж седмично. Тя наистина спомена, че ще отсъства известно време. Но цели девет месеца?

— С какво се занимава тя?

Очевидно Педро и Анита не бяха съвсем сигурни.

— Не знаете ли?

— Нещо, свързано със сигурността — каза Педро.

— С националната сигурност?

— С личната сигурност. Тя си има собствен бизнес тук, в Сан Антонио. Но това е единственото, което ни е казвала. Никога не се е впускала в подробности. Казваше, че няма да е честно по отношение на клиентите й. Не желаеше да злоупотребява с доверието им.

Добре, помисли си Бюканън. Останала е истинска професионалистка.

— Така — каза той. — Значи тя не ви се е обаждала от девет месеца. И изведнъж се появяват няколко мъже, които твърдят, че са нейни стари приятели и започват да ви разпитват дали знаете къде могат да я намерят. Какво друго не е…?

Бюканън изведнъж забеляза, че родителите на Хуана го гледат по-различно. Погледите им бяха станали по-напрегнати, по-предпазливи. Нуждата да споделят тревогата за дъщеря си сега беше примесена с отново обзелото ги подозрение към него. Рискът, който беше поел, най сетне се беше обърнал срещу него. Забележката му за другите мъже, които бяха идвали да я търсят, беше накарала родителите на Хуана да го свържат с тях.

Но той беше разтревожен от нещо друго. Силното му главоболие го беше принудило за известно време да изостави обичайната си предпазливост. Ако някой враг се опитваше да намери Хуана, и ако този враг беше толкова нетърпелив, че беше изпратил трима мъже да разпитват нейните родители къде биха могли да я намерят, може би този враг би отишъл още по-далеч в усилията си да научи какво знаят те. Може би този враг…

— Извинете ме. Може ли да ползвам тоалетната?

Подозрението караше Педро да изглежда мрачен. Той кимна неохотно.

— Напред по коридора. Първата врата вляво.

— Благодаря.

Бюканън се изправи, престори се на смутен и пое по коридора. Щом се озова в бялата, ярко осветена и старателно подредена тоалетна, той заключи вратата, насили се да уринира, пусна водата и се обърна към мивката, за да измие ръцете си.

Остави водата да тече, отвори безшумно шкафчето с лекарства, намери една пила за нокти и отвинти с нея ключа за лампата. Като внимаваше да не докосне проводниците, той измъкна ключа от гнездото в стената и погледна какво има зад него.

Това, което откри, увеличи гаденето, причинено от главоболието му. Към проводниците беше свързан миниатюрен предавател с микрофон. Тъй като повечето хора считаха, че тоалетната им осигурява най-