— Нали ти казах? — прозвуча гласът на Тъкър по клетъчния телефон. — Няма страшно. Поех го. Не видя никаква кола да тръгва след него. Просто няма как да се усъмни.
— Брендън Бюканън? — зачуди се Дънкан. — Кой, по дяволите, е този Брендън Бюканън? И каква е връзката му с жената?
— Вече го проучват от центъра — задните светлини на джипа се смалиха и заприличаха на червени точици, докато Тъкър продължаваше да се носи след още по-малките червени точици на Тауруса. — Междувременно аз ще разбера къде е отседнал. Ще му идем на гости. Ще научим всичко, което ни трябва, за Брендън Бюканън.
Всеки предавател с микрофон се нуждае от устройство, което да приема предаването му. В зависимост от мощността на предавателя приемникът може да се намира и на два километра разстояние. Но практическите съображения — електрически съоръжения в района, които предизвикват паразитен шум, например — налагат приемникът да се намира много по-близо до източника на предаването. Освен това за предпочитане е човекът, който следи предаването, да осъществява и визуално наблюдение на съответния обект. Ето защо, заключи Бюканън, най-вероятно беше приемникът да се намира някъде наоколо — може би в някоя сграда, въпреки че в този район, населен от порядъчни семейства, обитаващи еднофамилни къщи, щеше да бъде трудно екип за наблюдение да се настани в някоя от тях — по-вероятно беше да използват за целта някакво превозно средство. Но на тази пресечка нямаше паркирани други коли. Бюканън забеляза това, когато беше пристигнал, а докато вървеше през моравата към наетата от него кола, отново беше проверил.
Той се обърна и изгледа гневно Педро Мендес, който продължаваше да стои навъсен на верандата отпред.
Страхотно изпълнение, Педро, помисли си Бюканън. Сбъркал си професията си. Можел си да станеш актьор.
Като се преструваше на разгневен, Бюканън продължи да върви към своя Таурус. Докато го заобикаляше, за да отключи предната врата, той огледа улицата в двете посоки и този път забеляза някакъв автомобил, паркиран две преки по-надолу. Не беше го забелязал преди, защото беше малък и спрян в сенките между две разположени доста далеч една от друга улични лампи. Единствената причина, заради която сега го забеляза, бяха фаровете на приближаващата кола, които го осветиха.
Мисля, че е време да посетя някого, каза си Бюканън, когато запали двигателя, включи фаровете и потегли. Фаровете на приближаващата кола го осветиха отзад и като че ли засилиха главоболието му.
Някой толкова много иска да открие Хуана, че е монтирал подслушвателни устройства в къщата. Но тъй като не може да бъде сигурен дали Хуана няма да успее да се свърже с родителите си без микрофоните да уловят това, е започнал да нервничи и е изпратил човек, преструващ се, че я познава, да разпитва къде е. Безуспешно. Изпратил е друг. Нищо. После трети…
Какъв смисъл има това? — запита се Бюканън. Сигурно са разбрали, че появата на трима стари приятели в разстояние на две седмици ще се стори подозрителна на родителите на Хуана. Защо тогава?
Да, помисли си Бюканън. Ако Хуана
А сега, след моята поява, след като екипът за наблюдение е разбрал, че в играта се намесва някой друг, могат да се притеснят до такава степен, че да изгубят търпение и да ги подложат на дълъг, мъчителен разпит. Трябва да кажа на Педро и Анита, че ги грози опасност.
А мен? — помисли си Бюканън, докато завиваше зад един ъгъл. Този, който търси Хуана, ще иска да си поговори с непознатия, появил се изневиделица и започнал да задава същите въпроси като него.
Бюканън зави зад следващия ъгъл.
Фаровете зад него продължаваха да го следват.
Я виж ти, помисли си Бюканън.
Полковникът беше избрал мотел в покрайнините на града и от един монетен автомат беше резервирал стая под фалшиво име. В единадесет часа вечерта, след като беше проверил стаята с електронен детектор, за да се увери, че няма микрофони, пристигнаха тримата му колеги. Дрехите им бяха осеяни с капчици студен ноемврийски дъжд, който ги беше посрещнал на Националното летище във Вашингтон след полета от Ню Орлиънс.
Всички изглеждаха уморени, дори капитан Уелър, която обикновено излъчваше сексуална жизненост. Русата й коса висеше на кичури, блузата й беше измачкана. Тя свали сакото си, отпусна се тежко на дивана в мотелската стая и събу обувките си, като си помагаше с пръстите на краката. Изпитите лица на майор Пътнам и Алън бяха почервенели, най-вероятно от изтощение, към което се прибавяше обезводняването, дължащо се на полета и известно количество алкохол.
— Има ли тук кафе? — попита капитан Уелър.
— Хей там — безизразно отговори полковникът. — В каната на подноса до телефона.
За разлика от посетителите си полковникът изглеждаше бодър и жизнен, застанал изправен и стегнат както винаги. Той се беше избръснал и изкъпал преди да пристигне, отчасти за да се освежи, отчасти за да изглежда по-бодър от тях. Дрехите му бяха като току-що извадени от гардероб — лъснати обувки „Бали“, изгладени сиви панталони, колосана бяла риза, нова вратовръзка на червени райета и двуредно синьо сако. Ефектът, който целеше, беше неговото високо, стегнато тяло да подчертае факта, че е военен, въпреки че не носеше униформа.
— О! — капитан Уелър погледна към каната върху подноса до телефона. Тя и майор Пътнам, който беше седнал на креслото до телевизора, също не носеха униформи. — Да. Не я забелязах, когато влязох.
Полковникът присви очи, сякаш за да покаже, че тя не е успяла да забележи и доста други неща.
Алън, единственият цивилен в стаята, разхлаби измачканата си вратовръзка, разкопча горното копче на ризата си, отиде до каната и наля кафе в една чаша. Всички се изненадаха, когато занесе чашата на капитан Уелър, а после се върна и наля още една чаша, като духаше парата, докато отпиваше.
— Какво правим тук? Не можеше ли това да почака до сутринта? Едва се държа на крака, да не говорим, че жена ми и децата ми не са ме виждали от…
Думите му бяха прекъснати от ледения глас на полковника.
— Искам пълен доклад за последните събития. Стига толкова намеци, че не искате да говорите, защото телефоните не са обезопасени.
— Момент — намеси се Алън, — ако ни бяхте дали портативни кодиращи устройства, щях да говоря по телефона колкото искате, но като се опари веднъж човек, полковник… В този случай се нуждаем от изключителни мерки за сигурност.
— Напълно съм съгласен — полковникът още повече изпъна рамене. Дъждът биеше по прозореца, като правеше обстановката в неприветливата стая още по-мрачна. — Затова заповядах да дойдете тук, вместо сега да сте у дома, в леглото със съпругата си.
Алън се намръщи.
— Заповядали, полковник?
— Ще ми каже ли някой какво става? — още по-хладно запита полковникът. — Майоре, днес сте необичайно мълчалив.
— Вече знаете по-голямата част — майорът потри тила си. — В Ню Орлиънс отидохме да се срещнем с Бюканън в хотелската му стая. Уговорката беше за девет часа сутринта. Когато почукахме, той не отговори. Опитахме няколко пъти и накрая помолихме една камериерка да отключи вратата. Предния ден го бяха изписали от болницата. Можеше да е припаднал или нещо подобно. Вътре намерихме ключа от стаята, подписан формуляр за напускане — очевидно не желаеше хотелския персонал да започне да го търси — и бележка, адресирана до Алън.
Полковникът пое бележката и я прочете.
— Значи, казва, че ще ни направи услуга и ще изчезне. По този начин репортерът от „Поуст“ няма да може да го открие и да потвърди материала за статията, ако реши да я публикува.
