Фалшива самоличност

— Очевидно това е идеята — каза майорът.

— И какво мислите за нея? — намръщи се полковникът.

— Дявол да го вземе, не знам — отговори майорът. — Това ме свари съвсем неподготвен. Всичко се обърка. Може би той е прав.

— По дяволите, да не би да сте забравили, че сте офицер от армията на САЩ?

Майорът изправи рамене, едва сдържащ гнева си.

— Не, сър. В никакъв случай не съм забравил.

— Трябва ли в такъв случай да ви напомням, че капитан Бюканън се е отлъчил без разрешение? Че е дезертирал? Моите подчинени не могат просто така да решат да напуснат и да си тръгнат, особено когато знаят колкото Бюканън. Ще настане хаос, истински кошмар за сигурността. Разбирам, че не съм ви контролирал както трябва. Това, което настоящата операция изисква, е повече дисциплина, повече…

Този път Алън го прекъсна.

— Не, това, което операцията изисква, е всеки ясно да си дава сметка кой е офицер от армията на САЩ — той така рязко остави кафето си, че течността се разплиска по масичката. — Точно тук операцията се провали, защото военни започнаха да вършат това, което беше задача на цивилните. Вие толкова дълго работите под цивилно прикритие, че вече сте забравили разликата.

— Под „цивилни“ имате пред вид Управлението — извиси глас полковникът.

— Естествено.

— Е, ако Управлението си беше свършило работата, нямаше да има нужда да се обръща към нас, нали така? — каза полковникът. — През осемдесетте вашите хора така се увлякоха по разни електронни устройства и сателити, че забравиха най-важното — за да се получи наистина полезна информация, трябва да има агенти на самото място. И след куп провали — в Иран, Ирак, стария СССР — дори разпадането на Съветите ви завари неподготвени — решихте, че имате нужда от действащ екип, от хора, които са свикнали да си вършат работата както трябва, за да ви измъкнат задниците от калта.

— Не и моя задник — каза Алън. — Аз никога не съм бил привърженик на електронните устройства. Не съм виновен, че…

— Истината е — продължи полковникът, — че когато Студената война свърши, вашите хора осъзнаха, че ще останат без работа, ако не се заемете да вършите нещо друго. Бедата е там, че всички неща, които трябваше да се свършат — като например да се смажат наркобосовете в страните от Третия свят — бяха свързани с рискове, които вие не желаехте да поемате. Затова ни помолихте ние да ги поемем. В края на краищата причината за провала в борбата с наркобосовете е, че използвате повечето от тях като информатори, в замяна на което им осигурявате лична неприкосновеност. Трудно е човек да преследва хора, с които поддържа приятелски отношения. Затова помолихте ние да се заемем с тях, и то така, та да не разберат, че всъщност вие самите сте се обърнали против тях.

— Но сега — каза Алън — говорим за един от вашите хора, който внезапно решава, че е волна птица и изчезва безследно.

— Капитан Бюканън не би успял да изчезне — отговори полковникът, — ако вашите хора бяха наблюдавали хотела както трябва.

— Само че наблюдението на хотела не беше възложено на моите хора — каза Алън. — Ако бяха натоварили мен… Това си е чист провал на военните. На войниците не им е работа да се…

— Достатъчно! — отсече полковникът. — Нямам повече нужда от мнението ви.

— Но…

— Това е всичко — полковникът се обърна към майора и капитана, които изглеждаха потресени от внезапния спор, на който бяха станали свидетели. — Какво ще правим с Бюканън?

Капитан Уелър се изкашля.

— Обадих се на компанията, която е издала кредитната му карта, заявих, че той ми е съпруг и че картата му е била открадната. Очаквах, че може би си е купил самолетен билет. Но не познах. От компанията ми казаха, че някой е наел от негово име кола в Ню Орлиънс.

— И? — попита полковникът.

— След това някой е използвал кредитната му карта, за да наеме стая в един мотел в Бюмон, Тексас.

— Впечатлен съм, капитане. Предполагам, че нашите хора вече са в Бюмон.

— Да. Но Бюканън не е там.

— Не е?

— Оказа се, че е останал само няколко часа. Освободил стаята на обед.

— Какво?

— Очевидно иска непрекъснато да е в движение — каза капитан Уелър.

— Накъде?

Тя поклати глава.

— Изглежда се е отправил на запад. Компанията за кредитни карти обеща да ме държи в течение.

— Има само един проблем — каза Алън.

Те впериха погледи в него.

— Следващият път, когато Бюканън реши да използва картата, компанията не само ще блокира сметката му. Тя ще изпрати и полицията по дирите му. А това ще бъде страхотно, нали? Да се намеси и полицията.

— По дяволите! — възкликна капитан Уелър.

— А ако първи се доберете до него — каза Алън, — какво ще правите? Ще го хвърлите в карцера? Не виждате ли, че цялата ситуация може да излезе от контрол? Защо не го оставите да изчезне, както е обещал?

Дъждът продължаваше да барабани по прозореца.

— Снощи докладвахте, че бил убеден, че се опитваме да го убием — каза полковникът.

— Точно така.

— Е, подозренията му са абсурдни. Очевидно се е побъркал, ако мисли, че ще тръгнем срещу него. Как мислите, дали след всичко това ще изчезне, както е обещал? Може би ще поиска да се върне, за да ни отмъсти. А репортерът? Тя е предала материалите си. Но дали не е запазила копия от тях? Дали ще се откаже от статията, както е обещала?

— Каквото и да решим, трябва да стане бързо — каза майорът. — Имам две дузини хора под прикритие в Латинска Америка, които очакват от мен да подсигурявам тила им. Всяка минута, която прекарвам в притеснения за Бюканън, рискувам нещо друго да се провали. Ако Бюканън беше приел предложението ни, просто трябваше да се придържа към легендата си и да стане инструктор. Какво лошо има в това да бъде инструктор?

— Защото той не е такъв — каза Алън.

Те погледнаха към него.

— Освен това не съм сигурен, че Бюканън е такъв, за какъвто го мислим — допълни той.

Докато се движеха към центъра на Сан Антонио, Бюканън не успя добре да разгледа човека, който го следваше. Когато стигнаха до по-добре осветените улици, Бюканън установи, че мъжът кара сив джип Чероки, цвят, който не се набиваше на очи и беше особено подходящ за кола, осъществяваща наблюдение нощно време. Когато имаше възможност, мъжът се смесваше с останалите коли отзад на пътя. Бяха го издали само първите две минути.

Но това беше достатъчно.

Бюканън спря на една бензиностанция, напълни резервоара и влезе в офиса да плати. Когато излезе, видя, че джипът е спрял малко по-надолу от бензиностанцията.

Бюканън потегли и след известно време спря пред един малък търговски център, влезе в ресторанта за мексиканска храна, поръча си говеждо с боб и Кока Кола и докато се хранеше, внимателно наблюдаваше