джипа, който беше спрял в края на тъмния паркинг. Мъжът зад волана говореше по телефона.
От подправките в яденето лицето на Бюканън пламна. Или може би това се дължеше на треската от умората. Не знаеше. Хълбокът го болеше.
Имам нужда от малко почивка, помисли си той и глътна още три таблетки „Тиленол“.
Изходът на ресторанта се намираше отзад, до тоалетните. Бюканън заобиколи търговския център и бързо пое по потъналата в мрак алея към мястото, където беше спрял джипът.
Зает да говори по телефона и да наблюдава входа на ресторанта, мъжът зад волана не забеляза Бюканън, който се озова до вратата зад него. В момента, когато мъжът — около тридесетгодишен, облечен с яке с емблемата на „Хюстън Ойлърс“ — остави слушалката, Бюканън отвори вратата, влезе и тикна пистолета си в ребрата му.
Мъжът изпъшка. Изненадата усилваше болката му.
— Как се казваш? — попита Бюканън.
Обзет от страх, мъжът не отговори.
Бюканън притисна по-силно пистолета в ребрата му.
—
— Франк… Франк Тъкър.
— Добре Франк, хайде да се повозим.
Мъжът изглеждаше вцепенен от ужас.
— Карай Франк или ще те убия.
Заплахата подейства повече от убедително и мъжът се подчини.
— Точно така — каза Бюканън. — Полека, включи се в движението. Не сваляй ръцете си от волана.
Те подминаха колата на Бюканън. Беше я паркирал до няколко други коли пред ресторанта за мексиканска храна, за да не бие на очи, докато паркингът не се изпразни, когато дойде време да затварят ресторанта.
— Какво искаш? — попита мъжът с разтреперан глас.
— Ами, като начало… — Бюканън бръкна със свободната си ръка под якето на Франк. Напипа кобур, но в него нямаше пистолет. — Къде е желязото, Франк?
Мъжът нервно посочи с поглед към жабката. Бюканън я отвори и намери вътре револвер Смит енд Уесън, модел Магнум 357 — А къде са другите?
— Нямам други.
— Може би, Франк. Скоро ще разбера. Но ако лъжеш, ще прострелям капачката на дясното ти коляно. Ще останеш сакат през останалата част от живота си, който може да се окаже много по-кратък, отколкото си се надявал. Завий към този денонощен магазин. Обърни. Карай обратно натам, откъдето дойдохме.
— Слушай, не знам за какво е цялата тази работа, но ще ти дам всичките си пари и…
— Престани, Франк. Внимавай. Казах ти, не сваляй ръце от волана — Бюканън вкара патрон в цевта на пистолета и го притисна още по силно в ребрата на Франк.
— Полека, човече! Ако мина през някоя гърбица, това нещо може да гръмне.
— Ами не минавай през гърбици — каза Бюканън. — Какъв си? Официален или частен?
— Не знам за какво…
— За кого работиш?
— За никого.
— А-ха, Франк. Просто си решил да се позабавляваш, като ме следиш.
— Не съм те следил. Никога не съм те виждал.
— Разбира се, Франк. Ние сме просто двама непознати, които са налетели един на друг и случайно са били въоръжени. Просто съвпадение. Типично за времето, в което живеем — Бюканън го огледа внимателно. — Ти не си ченге. Ако беше, щеше да имаш подсигуряващ екип. Може да си гангстер, но якетата на „Ойлърс“ и джиповете Чероки не са им в стила. Какъв си?
Мъжът не отговори.
— Франк, почвам да се отегчавам да си говоря сам. Ако намеря у теб разрешително за частен детектив, ще прострелям и
— Добре де, добре — по разтрепераната горна устна на Франк беше избила пот. — Частен детектив съм.
— Е, най-после започнахме да се опознаваме. Кажи ми, Франк, къде си се учил? Хайде. Поддържай разговора. Къде си се учил?
— Учил съм се по време на работа.
— И на мен така ми се стори. На работа и от филмите. Ето ти един съвет. Когато по пътя няма голямо движение, следи обекта от съседната улица. Движи се успоредно на него. Ако поддържаш същата скорост, ще го виждаш на всяка пресечка. А по всяка вероятност той няма да те забележи. Само ако не го видиш, тогава можеш да излезеш на същата улица. Това е първата грешка, която допусна — остана през цялото време зад мен. Втората ти грешка беше, че не си заключил вратите. Ако го беше направил, щеше да ми бъде по-трудно да те пипна. Третата грешка — няма значение какво неудобство ти причинява пистолета по време на продължително наблюдение. Трябва да го държиш в кобура, откъдето бързо можеш да го извадиш. Той няма да ти свърши никаква работа в жабката, ако някой се качи в колата ти с насочен към теб пистолет.
Телефонът иззвъня.
— Не, Франк. Не сваляй ръцете си от волана.
Телефонът иззвъня втори път.
— Който и да се обажда, може да почака малко, ако иска да говори с теб — каза Бюканън. — Всъщност, защо не си поговорим с него лично. Карай обратно към Касъл Хилс.
Изтегнат върху наклонения матрак в задната част на микробуса, Дънкан Брадли продължаваше да се взира в монитора, който показваше увеличен образ на района пред къщата на Мендес две преки по-нагоре. Слушалките още бяха на главата му, въпреки че разговорите в наблюдавания обект бяха спрели преди тридесет минути, малко след изхвърлянето на мъжа, който се представяше като Джеф Уокър, от къщата на Мендес. Съпругата се беше скарала на съпруга за това, което беше направил. В края на краищата непознатият би могъл да им помогне да открият дъщеря си. Съпругът й пък беше казал да млъкне, защото непознатият със сигурност не беше по-различен от останалите натрапници, които се бяха интересували от Хуана. След това двамата си бяха легнали мълчаливо, сърдити един на друг.
Докато слушаше, Дънкан на няколко пъти се опита да се свърже със своя партньор по телефона. Два пъти беше изчаквал по десетина позвънявания, преди да затвори. Фактът, че Тъкър не отговаряше, го разтревожи. Разбира се, сигурно имаше разумно обяснение, което не беше непременно свързано с някаква опасност. Тъкър можеше да е влязъл в някой хотел след Джеф Уокър например. Но тревогата го накара отново да посегне към клетъчния телефон, за да натисне бутона, който автоматично щеше да набере номера на Тъкър.
Той така и не успя да го стори, защото вниманието му беше привлечено от някакво движение на втория монитор и оцветеното в зелено от приставката за нощно виждане изображение на това, което ставаше зад микробуса. Джипът на Тъкър току-що беше спрял отзад. Фаровете му изгаснаха. Дънкан въздъхна облекчено. Сигурно телефона на Тъкър се беше повредил. Затова се беше върнал лично да му съобщи какво беше научил за Джеф Уокър.
Щом видя на монитора, че Тъкър излиза от джипа и се отправя към задната врата на микробуса, Дънкан се надигна от матрака и запълзя по лакти и колене към нея, чу как Тъкър почука и отвори вратата.
— Какво става с телефона ти? Опитах се да се… — сякаш някаква ръка стисна гърлото му. Той зяпна от изненада, когато видя, че до Дънкан стои някакъв мъж. Мъжът сигурно се беше спотайвал в джипа. Мъжът беше Джеф Уокър.
Мъжът имаше пистолет.
По дяволите, помисли си Дънкан.
Настойчивият звън, който се разнесе откъм входната врата, вбеси Педро Мендес.
Причините за това бяха много. Тревогата за дъщеря му, недоверието към Джеф Уокър, притеснението
