— Да.
— Каква е твоята позивна?
— „Жълта роза“.
Джеф Уокър взе телефона.
— Надявам се, за твое добро, че ми казваш истината — той натисна трите бутона, вдигна слушалката до ухото си и зачака някой да отговори.
Това стана след по-малко от половин иззвъняване. Педро, който беше достатъчно близо, чу сладникав мъжки глас да произнася:
— Агенция за придружители „Братска обич“.
Ала следващото, което чу, го изуми. Джеф Уокър започна да имитира гласа на втория мъж.
— Тук е „Жълта роза“ — каза Бюканън. — Онзи тип, дето се домъкна в къщата на Мендес снощи, все още ме притеснява. Научихте ли нещо повече за него?
Този път в мъжкия глас липсваше всякаква сладникавост.
— Само това, което ти казах. Името му не е Джеф Уокър. Казва се Брендън Бюканън. Наел е Тауруса в Ню Орлиънс и… Чакай малко. Търсят ме по другия телефон.
Връзката прекъсна. Бюканън зачака, разтревожен, че тези хора бяха успели да научат истинското му има толкова бързо.
В този момент отново прозвуча мъжкият глас. Сега той беше напрегнат.
— Добре че се обади. Внимавай. Нашият човек, който се занимава с компютрите, установи, че Брендън Бюканън е капитан от Специалните сили, инструктор във Форт Браг.
По дяволите, помисли си Бюканън.
— Значи съм имал право да се притеснявам — каза Бюканън. — Благодаря за предупреждението. Ще внимаваме.
Разтревожен, Бюканън затвори телефона. През цялото време на разговора номерът, с който се беше свързал, беше изписан на дисплея в горната част на телефона. Той взе бележник и химикал от пода на микробуса, записа номера, откъсна листчето и го прибра в джоба на ризата си.
Бюканън втренчи поглед във втория мъж, докато обмисляше какви въпроси да му зададе и в този момент до слуха му внезапно долетя шум от приближаващи стъпки. Той рязко се извърна и видя Анита Мендес, която вървеше през моравата към микробуса. Беше облякла пеньоара си. Чертите на лицето й бяха изопнати от тревога, учудване и страх.
— Анита — каза Педро, — прибирай се вкъщи.
— Няма. Всичко това е заради Хуана. Сигурна съм. Искам да разбера какво става.
Щом заобиколи микробуса отзад, тя рязко спря, смаяна от гледката на двамата голи, завързани мъже.
— Madre de Dios!
— Тези хора могат да ни помогнат да намерим Хуана — каза Педро. — Трябваше да направим това. Връщай се вкъщи!
Анита го изгледа гневно.
— Оставам!
От умората главоболието на Бюканън се усили.
— Има ли Хуана офис тук, в града?
Думите му накараха Педро и Анита да погледнат към него.
— Да — каза Анита. — В нейната къща. Въпреки че рядко се застоява там.
— Нямам време да чакам до сутринта — каза Бюканън. — Можете ли да ме заведете сега?
Педро се намръщи.
— Мислиш, че си е у дома? Мислиш, че е ранена и…
— Не — отговори Бюканън. — Но може би документите в офиса й ще ми подскажат защо някой във Филаделфия толкова много иска да я открие.
Анита се запъти към къщата.
— Ще се облека и ще те заведа.
— И двамата ще дойдем — каза Педро и бързо тръгна след нея.
Бюканън веднага се обърна към втория мъж, който лежеше завързан на пода на микробуса.
— Щом къщата на Хуана се намира в града, трябва да имате други хора там, които да я наблюдават.
Мъжът не отговори.
— Как предпочиташ да ми кажеш, с добро или с лошо? — Бюканън повдигна клещите пред очите му.
— Да, има друг екип.
— От колко човека?
— Двама. Също като тук.
— Редуват се на смени?
— Да.
Бюканън знаеше, че тази тактика е погрешна. Един човек в никакъв случай не беше достатъчен, за да наблюдава даден обект. Ами ако Хуана се появеше? Наблюдаващият щеше да се обади да му изпратят подкрепления. Но как можеше да бъде сигурен, че екипът щеше да пристигне навреме, за да я залови?
Докато Бюканън размишляваше, вниманието му беше привлечено от сянката на някакъв дълъг предмет, закрепен хоризонтално към лявата страна на микробуса. Той насочи лъча на фенерчето към него, за да разбере какво е това.
Изведнъж стомахът му се сви. Предметът, който видя, го накара да осъзнае, че всъщност тактиката за наблюдение имаше смисъл — ефикасен, смъртоносен смисъл.
Предметът на стената беше карабина снайпер, оборудвана с модерен оптически мерник за нощно виждане. Целта на наблюдението не беше да се залови Хуана. Целта на наблюдението беше тя да бъде убита в момента, в който се появеше.
Къщата на Хуана се намираше сред хълмовете на юг от града, на западния бряг на река Сан Антонио. Трябваха им четиридесет и пет минути, за да стигнат до нея, като Педро управляваше микробуса, а Бюканън седеше отзад и пазеше пленниците. Анита ги следваше с джипа. По пътя Бюканън отново използва клещите, като принуди първия мъж да му каже телефонния номер, за да установи връзка със снайпериста, който наблюдаваше дома на Хуана.
Телефонът едва беше иззвънял, когато дрезгав мъжки глас отговори:
— „Жълта роза две“.
— Аз съм, Франк — каза Бюканън. Обучен да имитира гласове, той заговори като първия мъж. — Има ли нещо ново?
— Адски тихо е. От две седмици никой не е стъпвал тук. Мисля, че си губим времето.
— Е, поне не го губим безплатно — каза Бюканън. — Ще остана с Дънкан да наблюдавам къщата на Мендес. А междувременно, помислих си, че няма да е зле да те предупредя, че изпращам при теб един от нашите с моя джип. По него ще го познаеш. Ще отключи входната врата с шперц и ще влезе да провери някои неща, дето започвам да си мисля, че сме пропуснали, особено в компютърните файлове.
— Мисля, че идеята не е много добра. Ако тя наблюдава къщата и се чуди дали да влезе, ще се изплаши, щом види човек вътре.
— Съгласен съм. Работата е там, че нямам избор. Идеята не е
— Типична простотия — отговори снайперистът. — Плащат ни да свършим някаква работа, а не ни оставят да я свършим както трябва.
— Просто остави човека, който ти пращам, да си свърши неговата работа, когато дойде — каза Бюканън.
— Няма страшно. До скоро.
По-скоро, отколкото очакваш, помисли си Бюканън и прекъсна връзката.
