полковникът щеше да се съгласи с тяхната препоръка?
Бюканън не лъжеше, когато им беше казал, че Холи е отлетяла за Вашингтон, както не лъжеше и когато им беше заявил, че е успял да я изплаши достатъчно, за да прекрати журналистическото си разследване. И все пак той трябваше да направи всичко възможно, за да затвърди това нейно решение. Тъй като предполагаше, че телефоните й ще бъдат подслушвани, той й беше казал, че ако се наложи да остави съобщение на телефонния й секретар или на някой от колегите й във „Вашингтон поуст“, ще използва името Майк Хамилтън. Но когато се обади в редакцията на вестника, тя беше там.
— Как си?
— Чудя се дали не направих грешка — отговори Холи.
— Не беше грешка, повярвай ми.
— Какво стана при теб? Успя ли да ги убедиш?
— Все още не знам.
— О.
— Да, „О“. Изпрати ли им това, което обеща?
— …Все още не.
— Направи го!
— Просто… Материалът е толкова добър. Не ми се иска да…
— Направи го! — повтори Бюканън. — Не ги ядосвай!
— Чувствам се като истински страхливец, че се отказах от статията.
— Много пъти съм вършил разни неща, само за да не се чувствам като страхливец. Сега излиза, че просто не си е струвало. Трябва да вървя. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, е… — искаше му се да я окуражи по някакъв начин, но нищо не му идваше на ум. — Престани да мислиш за смелост и страх. Просто прави това, което здравият разум ти подсказва.
Той остави слушалката, запъти се бързо към наетия Таурус, влезе в него и се включи в потока от коли по магистралата, като присвиваше болезнено очи от светлината на слънцето, което беше слязло ниско на запад пред него. Въпреки очилата „Рей-Бан“, които беше купил на обед от Бюмон, имаше чувството, че слънчевите лъчи пронизват като нажежени шишове очите му и се забиват в черепа му.
Прави това, което здравият разум ти подсказва?
Бива те да даваш съвети. Но самият ти никак не обичаш да се вслушваш в тях.
Малко след девет часа вечерта той излезе от ниските, тревисти, често осеяни с дървета хълмисти равнини на Източен Тексас и пред очите му се появиха светлините на Сан Антонио. Преди шест години, когато навлизаше в ролята на Питър Ланг, той беше прекарал няколко седмици тук, за да се запознае с родния град на своя герой. Беше направил обичайните за всеки турист неща — беше посетил Аламо (името, както беше научил, означаваше на испански „топола“), както и реставрирания дворец на испанския губернатор, мисията Сан Хосе и Ла Валита (или Селцето), построена отново част от основаното на това място през осемнадесети век испанско поселище. Беше прекарал доста време в Ривъруок, оформения в испански стил търговски център край живописните брегове на река Сан Антонио.
Но той беше прекарал и доста време из предградията, в едно от които — Касъл Хилс — живееха родителите на Хуана. Хуана беше използвала фалшиво име, в случай че някой враг откриеше кои са родителите й и отидеше в Сан Антонио да ги разпитва за нейния предполагаем съпруг. Нямаше нужда — всъщност, това беше противопоказно — Бюканън да се запознава с родителите й. Той обаче знаеше къде живеят и пое право към дома им, като няколко пъти обърка посоката, изненадан въпреки това, че помни толкова неща от предишното си посещение в града.
Родителите на Хуана живееха в двуетажна тухлена къща с грижливо поддържана морава отпред и високи сенчести дъбове. Когато Бюканън спря наетия Таурус до тротоара, видя че лампите, по всяка вероятност във всекидневната, светят. Той излезе от колата, заключи я и огледа отражението си в прозореца на предната врата, осветен от уличната лампа. Изпитото му лице изгледаше уморено, но след като се среса и пооправи дрехите си доби спретнат и приличен вид. Все още носеше кафявото спортно сако, което беше взел от стаята на Тед в Ню Орлиънс. Беше му малко широко, макар и не толкова, че да прави неприятно впечатление, затова пък добре прикриваше пистолета, който беше затъкнал в колана си преди да излезе от колата.
Бюканън огледа улицата в двете посоки, проверявайки по навик дали в сенките не се крие някой, който наблюдава къщата. Ако Хуана беше в опасност, както предполагаха картичката, която му беше изпратила и това, че не беше дошла на срещата, ако се опитваше да избяга от някого — което обясняваше защо не се беше появила в „Кафе дьо Монд“, беше твърде вероятно враговете й да наблюдават родителите й в случай, че решеше да се свърже с тях лично или по телефона и да разкрие неволно къде се намира. Онази Хуана, която преди години служеше в армията, никога не би допуснала някой да узнае имената и адреса на родителите й. Но през изминалите шест години биха могли да се случат много неща. Тя би могла да прояви глупостта да се довери на някого до такава степен, че да му предостави информация, която при сегашните обстоятелства да използват срещу самата нея, въпреки че глупостта в никакъв случай не беше една от присъщите й черти.
Като се изключеше факта, че се беше влюбила в Питър Ланг.
Нищо не подсказваше, че на улицата го дебне опасност. В тази пресечка нямаше паркирани автомобили. Никой не висеше на ъгъла, преструвайки се, че чака автобус. Светлините в къщите наоколо подсказваха, че обитателите им са заети с нормалните за всяко семейство вечерни занимания. Разбира се, някой можеше да се спотайва в храстите, макар че в този квартал, с който хората очевидно се гордееха, такъв човек не би могъл да остане скрит дълго време, особено за немската овчарка, която някакъв мъж разхождаше на ремък по отсрещния тротоар. При положение, естествено, че самият мъж с кучето не наблюдаваше къщата.
На Бюканън му бяха необходими само няколко секунди, за да огледа обстановката. Ако някой го видеше, щеше да си помисли, че той просто е един посетител, спрял за малко да среше косата си, преди да продължи към къщата. Нощта беше мека. От опадалите по земята листа се носеше мирис на есен. Когато спря на тухлената веранда и натисна звънеца, слухът му долови не само мелодичния звън, който се разнесе в къщата, но и приглушения смях на публиката, който се разнасяше от телевизора, по който течеше някаква комедия. После дочу стъпки по дървения под и зад остъклената входна врата се появи сянка.
Над главата му светна лампа и Бюканън видя наближаваща шестдесетте жена — мексиканка — с дълга до раменете черна коса и привлекателно овално лице, която се взираше в него. Живите й тъмни очи говореха за природна интелигентност и съобразителност. Те му напомняха за Хуана, макар че не беше сигурен дали тази жена е майка й. Той никога не беше виждал нейните родители. На пощенската кутия и под звънеца нямаше табелка с име. Възможно беше през изминалите шест години родителите на Хуана да са се преместили. Можеше дори да са починали. На пристигане в Сан Антонио Бюканън смяташе да провери в телефонния указател дали те все още живееха на този адрес, но тъй като гореше от нетърпение по-скоро да стигне до къщата, не искаше да губи нито минута. Съвсем скоро ще разбера, каза си той.
Човек, незапознат с правилата на оперативната дейност, сигурно щеше да се обади по телефона от Ню Орлиънс, и ако успееше да се свърже с родителите на Хуана, щеше да се опита да получи от тях отговор на въпроса дали дъщеря им е в опасност. Ако постъпеше така, опитът му щеше да се окаже неуспешен или получената информация съмнителна. Повечето хора бяха доверчиви, но дори един глупак щеше да се усъмни и да отговори уклончиво, ако някой непознат започнеше да му задава лични въпроси по телефона, независимо от това колко убедителен беше претекстът, който този непознат използваше. Само мързеливите оперативни служители използваха телефона за събиране на сведения. Най-добрият начин за получаване на информация, когато това, разбира се, беше възможно, бе личният контакт. Когато военните бяха изпратили Бюканън на обучение във фермата на ЦРУ във Вирджиния, той бързо си спечели славата на човек, изключително вещ в това, което сред професионалистите беше известно като „извличане на информация“. Една от любимите задачи, които инструкторът му обичаше да възлага на курсистите, беше да ги изпраща в местните барове по време на най-големия наплив на клиенти. Всеки от курсистите трябваше да подхване разговор с някой непознат и в рамките на един час да спечели до такава степен доверието му, че непознатият да му каже деня, месеца и годината на своето раждане, както и номера на социалната си осигуровка. Инструкторът знаеше от опит, че е невъзможно подобна лична информация да бъде споделена при първа среща с някого. Как ще измислиш такъв безобиден въпрос, който би накарал човек, когото никога
