първи път беше зърнал пристанището на Дувър, в което сякаш имаше повече кораби, отколкото вода. Имаше чувството, че е част от голям поток мъже, който на приливи и отливи се носеше към морето. Придвижването им беше прекъсвано от необясними забавяния, а понякога изглеждаше, че ще тръгнат след час. После, без да се чуе каквато и заповед, стана ясно, че няма да тръгнат следобеда, а по-късно — че няма да е същия ден, а може би дори и същата нощ. Всички свалиха багажа си и се настаниха, за да хапнат, да поговорят, да си разказват смешни истории, да играят на разни игри, да умуват какво става и да поспят.
Джефри Чосър, включен в свитата на Лайънел, херцог Кларънс (един от синовете на крал Едуард — вече покойник), беше много млада и несъществена част от тази свита. Макар че през есента на 1359 година още не бе навършил двадесет, беше надраснал годините си. Вече знаеше, че онези, които говорят най- уверено, дори се перчат с бъдещите си подвизи, най-вероятно ще се разминат с очакванията си. Той си мълчеше и слушаше оживените разговори около него — какви са шансовете за плячка, перспективите за забогатяване след войната.
Самият Чосър беше едновременно уплашен и развълнуван. Наблюдаваше как товарят на корабите предмети за домакинството — малки ръчни мелнички за жито, фурни за хляб, като че ли бяха докарали цели кухни — заедно с всички животни, необходими на благородниците — не за битките, а за лов. Към соколите и гончетата се отнасяха внимателно, а към обикновените войници — като с животни. Шлемовете, ризниците и останалите им вещи бяха небрежно струпани в каруци, от чиито ритли висяха и дрънкаха ръждясали съдове за готвене. Ако затвореше очи, би си помислил, че се намира сред армия от калайджии. Беше му любопитно да види как малките плоскодънни лодки, направени от кожа, ще бъдат качени на по-големите кораби. Бяха му казали, че те са за риболов по френските езера и реки, така че поне кралят да има с какво да се храни по време на великите пости. Беше средата на есента и Джефри внезапно осъзна колко дълго може да продължи походът.
Крал Едуард се гласеше да улови по-голяма риба, отколкото можеше да намери в своите езера — възнамеряваше да вземе самата френска корона в суматохата от разпри между претендентите. Френският крал, наричан Жан Добрия, през това време беше в Англия и живееше в разкош, както подобава на заложник с кралска кръв. Но синът му, дофинът, все още беше в Париж. Шарл беше по-костелив орех от баща си и не желаеше да отстъпи пред исканията на англичаните. Затова Едуард беше разгласил намерението си да стигне до Реймс и да бъде коронясан в катедралата за крал на Франция.
Естествено, това не стана. Обсадиха Реймс, но не успяха да влязат в града, камо ли да се стигне до коронация. Походът се разпадна сред болести, глад и отвратително време. Самият Чосър беше пленник за известно време. Да си в плен не беше толкова лошо. Бяха му спестени участията в битки и ежедневните схватки между двете страни. С пленниците от знатен произход се отнасяха почти със същото уважение, както с кралските соколи и кучета. Богатите благородници, за които можеше да се вземе откуп, си бяха почти като пари под дюшека. А и по време на краткото си пленничество Чосър се беше сближил с Розамонд дьо Гияк. И когато дойде време да си тръгва — след като откупът от 16 лири беше платен от кралския ковчежник — той напусна Франция, обръщайки се често назад.
Скоро след това между двете съседни страни беше сключен крехък мир. Но добродушният Жан умря и твърдоглавият дофин Шарл се качи на трона, изпълнен с желание да прогони англичаните от страната. Той действаше с хитрост и дипломация, а не в открит бой, което беше типично за почтените крале като баща му. Хитростта и дипломацията изглежда даваха резултат, макар и бавно. И сега, повече от десет години по- късно, Англия се бореше да задържи голямата териториална ивица в югоизточна Франция, известна като Аквитания или Гийена. Всичко зависеше от лоялността на няколко гасконски благородници и желанието им да поддържат връзки със „старата родина“. Какво биха направили те за нея и какво би могла тя все още да направи за тях?
Един от тези благородници беше граф Дьо Гияк. Чосър си го спомняше ясно и с известна привързаност, тъй като именно той, макар и не лично, го бе пленил при обсадата на Реймс. Джефри Чосър, син на търговец на вино, беше станал плячка на човек, чиито земи в западна Аквитания обхващаха няколко пъти по-голяма площ от Лондон; човек, който би могъл да изкупи стоката на всички търговци от Винтри Уорд, без да забележи разликата в приходите си. Именно тази някогашна връзка между прочутото семейство Гияк и Джефри Чосър беше довела до сегашната му мисия.
Залавянето на Чосър при обсадата не беше станало в славна битка. Заедно с половин дузина войници той се намираше на около три километра от Реймс, чиито непокорени стени се виждаха в промеждутъците между дъжда и мъглата. Беше ден-два преди Коледа. Английските благородници пируваха, сякаш не бяха на война и се редуваха да канят гости в палатките си или в реквизираните къщи. Но останалите често бяха оставяни да се оправят сами. Така Чосър се озова седнал с още четирима-петима войници от свитата на Лайънел край слабия огън, запален от овъглените останки на изгорял хамбар, на който печаха това, което бяха успели да отмъкнат. Беше едва средата на следобеда, но притъмняваше. Може би не бяха очаквали нападение от врага — в крайна сметка собствените им водачи се приготвяха да отпразнуват Рождество Христово, сякаш внезапно на земята завинаги се бяха възцарили мир и доброжелателство — защото в един миг се шегуваха и си спомняха с известна горчивина какво биха правили в Англия, ако не бяха на този забравен от Бога поход (вече бяха наясно, че този опит за отнемане на френската корона беше обречен), а в следващия от сянката на близките дървета изскочиха въоръжени мъже и ги обкръжиха.
Чосър и другарите му бяха свалили подгизналите си брони и бяха се увили в наметалата си и конски чулове, които също вече бяха доста мокри. Оръжията им също бяха внимателно покрити, за да ги запазят от дъжда. Един от тях се опита да се съпротивлява и беше убит набързо. Друг понечи да избяга, но беше спънат и ранен смъртоносно в бедрото. След това предводителят на френските наемници им извика да се предадат. Можеше да накара да ги убият — просто група раздърпани младежи, седнали край огъня, но тъй като носеха цветовете на някаква важна личност, сигурно беше осъзнал, че са ценни, дори да не познаваше герба на Лайънел, херцог Кларънс.
За секунда Чосър се запита дали да се бие. Но в сгъстяващия се мрак видя, че човекът, с когото беше говорил допреди минути, лежи по лице на земята, а от крака на другия, макар и още жив, блика червена струя, сякаш тялото му се опитваше да се отърве от кръвта колкото се може по-бързо, и реши, че това не е моментът да прибягва до оръжие.
Прекараха нощта треперещи в развалините на близкия хамбар — десетината французи и четирима оцелели пленници. Мъжът с раната в крака беше оставен да умре в мрака, на мочурливата земя. Или бе умрял бързо, или беше много издръжлив, защото Чосър не чу друг звук, освен един-единствен вик. Веднага щом се зазори и слънцето затрептя иззад мъглата, ги подкараха на запад към Серне, градче, все още държано от французите. Там пленниците бяха разделени и Чосър се оказа в ръцете на граф Дьо Гияк, който беше потърсил временно убежище на същото място. В съответствие с някаква сложна система от задължения, която Джефри не беше разбрал на времето, водачът на наемниците беше под командването на местен земеделец, който пък беше роднина на графа. Земеделецът сигурно беше очаквал да спечели някоя и друга пара от Чосър, но графът предложи „да се грижи“ за англичанина, докато получат откупа. Така Джефри Чосър беше предаден на Анри дьо Гияк, а другите трима — на коменданта на Серне.
На другия ден Чосър пътуваше на юг с Гияк и свитата му. Беше дал дума да не се опитва да бяга, затова не го охраняваха строго. Няколко дни яздиха усилено, за да стигнат до крепостта на Гияк в Аквитания. Пътуваха и на Коледа, сутринта се отбиха в един параклис, пристигнаха в имението точно на Нова година. Чосър се чудеше на интереса на благородника към него, тъй като той надвишаваше големината на възможния откуп (пък и щяха да платят не на Гияк, а на неговия роднина). Графът очевидно изпитваше добри чувства към своя пленник, може би заради преждевременната му зрелост. Той беше десетина години по-възрастен от Чосър. Баща му беше загинал по време на чумната епидемия през 1349 година и тъй като нямаше живи братя, графът беше поел управлението на Гияк и принадлежащите му земи.
Може би разположението му към Джефри и неговите сънародници се дължеше на факта, че бе прекарал известно време в Англия. Всъщност баща му починал, докато той се бе забавлявал в английския двор. По свои думи, Анри дьо Гияк водил приятен живот, слагайки безсъвестно рога на други мъже и посявайки семето си в плодородната почва. Беше намекнал и за по-лоши неща. Но смъртта на баща му (и съзнанието за новите отговорности) го отрезвили и, както каза на Чосър, това усещане се засилило при завръщането му. Едва не се удавил, когато корабът му потънал. По случайност достигнал до брега на Бретан. Бил единственият оцелял. Един беден рибар рискувал живота си, за да го извади от вълните. „Казвам ти,
