хората започват да възкръсват, работата му вече няма да е сигурна. Но дълбоко в себе си беше сигурен, че момчето е мъртво, както бе сигурен и че идва нощ, затова след миг овладя страха си и повече не чу дишането.
Спа добре и скоро след зазоряване слезе от платформата. Въздухът беше хладен. Измъкна тялото на конярчето от яслата и го отнесе до подножието на стълбата. Сложи го приблизително там, където беше лежало предишната вечер. Но за разлика от тогава, сега то беше студено и тежко като глина. Най-накрая мъжът се изкачи малко по стълбата и с ножа си накълца двете най-горни пречки, докато можа без усилие да ги счупи с удар на лакътя. На пръв поглед всеки би помислил, че са се счупили под тежестта на Питър и момчето е паднало и се е пребило, а вкочаненото и студено тяло щеше да сочи, че това е станало по някое време миналата нощ.
После мъжът с вълчата усмивка се измъкна от конюшнята. Тъй като странноприемницата се държеше от монаси, хората вече се събуждаха и камбаната беше ударила за утринна служба. Той искаше да се увери, че дворът пред главната сграда е празен, преди да излезе през портата. Зазоряваше и небето бе осеяно с розови облаци. Наблизо се виждаше могила, обрасла с дървета и храсти. Мъжът бързо се мушна в горичката. Оттам можеше да наблюдава входа на
4.
Докато корабът си проправяше път през водата, хората на палубата се вкопчваха във всичко, което им беше под ръка. Заобленият нос се спускаше като чук върху вълните. Пътниците залитаха, заливани от пръските и пронизвани от вятъра. Парцалив платнен навес беше опънат на халки, за да ги предпазва от лошото време, но той не вършеше много работа. Все пак, да бъдеш на открито между въжетата, кожените ведра и останалия безпорядък на палубата, беше по-добре, отколкото да си затворен в някоя от подобните на тъмници каюти.
Джефри Чосър забеляза, че Нед Кейтън и Алан Одли се опитват да се държат смело, но явно за първи път излизаха в открито море. Бяха извадили късмет с попътния вятър и корабът им „Сейнт Томас“ — Чосър се надяваше името да е добра поличба — тръгна рано от Дувър. Ако вятърът не се променеше и избегнеха пиратите, бурите и някои приумици на провидението, трябваше да стигнат в Кале до края на деня. Буря едва ли можеше да се очаква, а пиратите обикновено действаха по на запад в открито море. Оставаха само приумиците на провидението.
Вместо да мисли за опасностите, над които нямаше власт, Чосър наблюдаваше спътниците си. Не се безпокоеше, че Одли или Кейтън ще направят нещо глупаво като в хана „Феникс“ в Кентърбъри. На кораба възможностите бяха ограничени, особено ако не се чувстваш много сигурен в краката или стомаха си. Но инстинктивно беше огледал набързо трите дузини пътници, които бяха на палубата. И беше забравил за повечето от тях.
Неколцина бяха английски служители в Кале, прецени той — цивилни, които живееха в крепостта и работеха в митницата или изкупуваха вълна. По лицата им си личеше, че бяха на държавна служба — израженията им бяха сухи, малко надменни — и се държаха настрани от останалите. Имаше малка група войници, които пътуваха към крепостния гарнизон, който трябваше да се подсили, предвид положението. Носеха се слухове за война. Французите вдигаха врява за тъй наречената английска „окупация“ на Кале, макар че врявата може би трябваше да отвлече вниманието от онова, което ставаше по на юг, в Аквитания. Но опасността от война явно не беше разколебала пътниците. Имаше и две жени, които разговаряха с моряците и чиито жълти и червени рокли не бяха много подходящи за това ветровито пътуване. Чосър предположи, че се надяват да си намерят по-добри клиенти на другия бряг, но още оттук се бяха хванали на работа. По-възрастната си играеше с кинжала, който висеше на врата на капитана. Той беше промушил брадатото си лице между двете жени. Имаше огромна уста — като на кит, помисли си Чосър — и сякаш искаше да погълне двете жени цели, както китът бе погълнал Йона.
Но Чосър се интересуваше само от онези, които се бяха качили последни. Няколко кораба заминаваха за Франция почти по едно и също време, за да се възползват от хубавата утрин и благоприятния вятър. За Чосър, който не разбираше от кораби, изборът на един от тях беше чисто импулсивен. Всъщност той се бе насочил към „Кристофър“, голям търговски кораб, преди внезапно да се отклони към по-малкия „Сейнт Томас“, закотвен на петдесет метра от него. Алан Одли не каза нищо, но Нед Кейтън го попита на какво си играе, ядосан, че трябва да носи багажа си по-надалеч. Какво му имало на първия кораб, всеки можел да види, че е по-здрав и солиден. Чосър не му беше отговорил, зает да наблюдава дали някой друг рязко се отклонява към „Сейнт Томас“ като тях. Но на кея, вече отрупан с бурета и бали вълна, имаше прекалено много хора — пътници, работници от пристанището, моряци, рибари и зяпачи — за да бъде сигурен, че никой не ги следи.
През последните няколко дни, макар че не общуваха с никого, подозренията на Чосър, че някой ги следи, се усилваха. Това усещане беше особено силно вечерта, когато пристигнаха в Кентърбъри и само лудориите на спътниците му го бяха изместили от ума му. Докато яздеха към Дувър на другия ден, чувството беше изчезнало и той, малко или много, беше забравил за него, докато не отидоха на пристанището… Тогава отново беше почувствал тревога, макар че край портата се навъртаха само обичайните просяци и нехранимайковци. Тя не го напусна и когато влязоха в предния двор на
А на излизане оттам при първите лъчи на слънцето Чосър беше усетил почти осезаемо, че ги наблюдават. И други пътници потегляха по същото време. Край конюшните настъпи някакво раздвижване и той дочу, че е станала злополука — някой паднал от стълба. Няколко облечени в черни раса монаси от ордена тичаха нататък. Но Чосър и спътниците му нямаше с какво да помогнат — а и опитът го беше научил, че събралата се тълпа в тези случаи само влошава положението — затова побързаха да излязат през портата.
В тази ясна майска утрин по улиците вече се виждаха ранобудни граждани. На известно разстояние от портата, върху малка могила, растяха няколко дръвчета, почти напълно разлистени, които хвърляха шарена сянка. Ако някой искаше да наблюдава пристигащите и заминаващите от странноприемницата, би избрал точно това място, помисли си Чосър. И дали защото си го помисли, или защото между дърветата наистина имаше някой, който ги наблюдаваше, той почувства как косата на тила му настръхва. Но удържа на порива си и не се обърна назад.
Това беше причината да промени в последния момент избора на кораб и да се интересува особено от пътниците, които се бяха качили на борда, след като се беше спазарил за цената с брадатия капитан, който имаше уста на кит. Първо се появиха половин дузина поклонници. Последва ги шкембест, задъхан търговец — Чосър разбра с какво се занимава, защото чу, че се опитва да завърже разговор с държавните чиновници, когато дишането му се успокои — превозваше товар кожи към Кале.
Имаше и монах от ордена на Светия кръст, същият, в чиято странноприемница бяха преспали. Чосър се чудеше какво прави той на „Сейнт Томас“. Беше му хрумнало да го разпита за човека, паднал от стълбата. Кой е бил? Жив ли е? Зле ли е пострадал? Но монахът се беше вглъбил в някаква благочестива книга, облегнат на палубата, и изглеждаше като човек, който не би желал да бъде обезпокояван, и би предпочел да се върне обратно в манастира. Казват, че монах извън манастира е като риба на сухо. Ако това беше вярно, тези дни много повече риби пляскаха на сушата, отколкото плуваха в морето. Може би братята от ордена на Светия кръст имаха манастир и в Кале.
Освен тези набиващи се на очи пътници имаше още трима-четирима, които той не можеше да прецени.
Разбира се, беше възможно да греши и никой да не ги следи. Или, ако ги следеше, можеше да се е качил на друг кораб, надявайки се да пристигне в Кале по едно и също време със „Сейнт Томас“. Чосър не сподели подозренията си с Нед Кейтън и Алан Одли. Междувременно корабът се подскачаше върху вълните, сякаш се опитваше да ги заглади.
Джефри Чосър си спомняше пътуването при първия си поход във Франция преди много години. Тогава беше посетил гробницата на свети Томас в Кентърбъри. Беше октомври и дните застудяваха. Помнеше как за
