— Кога?
— Ей сега, когато се връщах.
— Защо?
— Пита ме как са конете. Два от тях може да са болни. Урината им е прозрачна, а тази на здрав кон трябва да е жълта… или белезникава, но непрозрачна, ама не и много тъмна, защото ако е прозрачна, това значи…
Мъжът с вълчата усмивка рязко го прекъсна с жест. Видът на конската пикня и неговото значение не го интересуваха. Момчето говореше прекалено бързо. Дали защото темата за конските болести му беше позната, или се опитваше да отвлече вниманието на мъжа от нещо друго? През цялото време „мъртвешката глава“ се ослушваше за звуци, нетипични за конюшнята, но не дочу нищо подозрително.
— Каза ли ти нещо друго този твой брат Джеймс? Попита ли защо излизаш? Ти каза ли му нещо?
Питър отново се поколеба, преди да поклати глава отрицателно. Не биваше да го прави, защото това подсказваше, че може би лъже. Мъжът потръпна и се изправи, провесвайки крака от платформата. Заби камата в хляба и го повдигна. Отчупи комат от него и го поднесе на момчето, като същевременно кимна, показвайки му, че може да се качи при него на платформата.
Конярчето се поколеба за миг, но после се реши и седна до мъжа. Изглеждаше по-спокойно. Наведе се над комата хляб и отхапа от него. Дългата коса се отметна от врата му и въпреки слабата светлина, мъжът видя леките изпъкналости, които очертаваха горния край на гръбнака му.
— Каза, че ще ми дадеш още пари, когато ти донеса храната — каза Питър, дъвчейки.
— Така си е — отвърна мъжът.
Протегна ръка към кесията си и, без да гледа, извади още шепа пенита, които изсипа в свободната ръка на момчето. Дланта се разтвори напълно и после се затвори поглъщайки монетите. Момчето тихо се засмя и каза:
— Съжалявам, че нямаше сирене.
— Няма значение — отвърна мъжът. — Това е достатъчно.
Той взе шишето и извади тапата със зъби. Отметна глава и отпи. Когато преполови съдържанието, я остави и се заслуша в шумовете от конюшнята. Не чу нищо необичайно. Момчето проговори.
— Какво каза?
— Хубав ли е ейлът?
— И по-лош съм пил.
— Може ли да видя още веднъж пергамента с печата?
— Защо?
— Като си помислиш, печатът на краля. Не съм го виждал досега.
— Не е толкова трудно да видиш и самия крал.
— Виждал си краля?
— Ти как мислиш?
— Но кралицата е мъртва, нали?
— Така е — каза мъжът. — Кралица Филипа умря миналата година.
— Нима кралиците умират? — попита момчето. — Дай да видя пак печата.
— Първо пийни — каза мъжът и му подаде шишето.
Изчака, докато Питър отпи с отметната глава, забравил за всичко друго. Протегна бързо ръка със стегнати пръсти и удари силно момчето по открития гръклян. Шишето излетя от ръката му и се строши далеч от погледа му. От устата му шурна ейл, примесен с парчета хляб. Ръцете му се отпуснаха и монетите, които държеше в една от тях, се разпиляха в мрака. Мъжът го бутна почти деликатно, тялото му падна от платформата и се приземи с трясък.
Мъжът погледна надолу. Питър лежеше неподвижно, главата му беше под ъгъл, който подсказваше, че едва ли някога вече ще помръдне със собствени усилия. Мъжът слезе по стълбата, скачайки, преди да е достигнал последното стъпало. Наведе се над тялото на конярчето и потърси признаци на живот. Нямаше такива. Канеше се да издърпа тялото встрани, но осъзна, че ще остави следи в праха и сламата на пода, затова го вдигна. Питър беше изненадващо лек и още много топъл. Главата му се люлееше. Предницата на туниката му беше изцапана с ейл и влажни трохи хляб.
По-рано мъжът беше забелязал, че няколко от конските ясли бяха празни. Възнамеряваше да остави тялото на момчето в една от тях за през нощта, в случай, че някой дойде да оглежда, докато той спи на неговото място. Докато носеше трупа, конете душеха и мърдаха неспокойно, сякаш усещаха, че нещо не е наред. Мъжът откри една от свободните ясли, сложи тялото на земята и го затрупа със слама. Вътре вече беше почти съвсем тъмно.
Точно се изправяше, все още докосвайки с ръка топлото тяло, когато чу наближаващи стъпки. Залегна бързо в яслата. Стъпките спряха на входа на конюшнята.
— Питър!
Последва пауза, после гласът се обади по-отблизо.
— Питър! Момче! Там ли си? Спиш ли?
Беше някой от странноприемницата, който знаеше, че Питър спи на платформата в конюшнята.
— Къде е човекът, който те разпитвал? Къде е?
„На няколко метра от теб“, помисли си мъжът с лице като череп, клекнал в яслата с тялото на момчето. Ако посетителят започнеше да претърсва, ще трябваше да се справи и с него.
Последва стържещ звук, а после друг шум — сякаш нещо беше ударило в тавана в края на яслите. Конете отново се разшаваха. Мъжът разбра, че новодошлият — брат Джеймс? — се опитваше да привлече вниманието на Питър, хвърляйки камък или буца кал към платформата му. Не можеше да види монаха, но си го представяше дебел и ленив, твърде дебел и ленив, за да се качи по стълбата и да види сам дали мястото на момчето е заето. Когато не получи отговор, новодошлият каза: „Имаш късмет, че брат Стивън не знае, че те няма на поста ти. Щеше да ти даде да се разбереш.“
После стъпките се отдалечиха. Мъжът изчака още няколко минути, преди да се измъкне от яслата и да се върне в другия край на конюшнята, където се покачи по стълбата и отново се просна върху сламата и парцалите, служили за постеля на Питър.
Не му тежеше на съвестта, че беше убил момчето, тъй като то не го беше послушало и бе разговаряло за него с брат Джеймс. Така бе предположил от колебанията преди отговорите му и думите на монаха преди малко го бяха потвърдили. В известен смисъл смъртта на момчето му беше спестила нуждата да се разправи с монаха, тъй като ако брат Джеймс се беше появил малко по-рано, докато говореше с Питър, щеше да се наложи да отговаря на някои неудобни въпроси за френските шпиони и кралските дела. Допускаше, че момчето бе искало да получи още няколко монети от половин пени, преди някой от Братството на Светия кръст да се появи и да го освободи от отговорността за странника. Подозираше и че молбата на Питър да види документа с печата беше опит да отвлече вниманието на мъжа, докато дойде помощ.
Мъжът отново седна и извади документа изпод наметката си. Разчисти сламата и боклука в едно кътче и приглади пергамента, колкото можеше в мрака. Опипа печата с пръсти. Документът и оловният печат в края струваха за него колкото теглото си в злато. Изображението — рицар на кон, изобразен в профил — не беше копие на кралския печат. Би било много опасно да го намерят у него. Всъщност мъжът винаги гледаше да избягва да твърди, че това е кралският печат, но да кажеш, че пътуваш по кралска работа, беше нещо съвсем друго. Ако някой решеше, че това е кралският печат, това си беше негова работа…
Пергаментът и печатът минаваха за истински, когато го покажеше на неграмотни като конярчето. Почеркът върху пергамента беше впечатляващ, тъй като беше на обучен писар — в стил, използван често за правни и административни цели. Освен това думите бяха на латински, още една преграда пред невежите и неграмотните. Мъжът също не беше сигурен какво гласят, но нямаше намерение да ги показва на някого, който щеше да ги разбере.
Той нави документа и го върна под дрехата си. Несъмнено щеше да му послужи пак. Отново полегна. Последните искри светлина изчезваха от небето с последен проблясък през цепнатините и дупките в дървения покрив. Отдолу се чу шумолене и нещо, което прозвуча като дишане. За миг мъжът си помисли, че брат Джеймс се е върнал, може би с други. Може би през цялото време беше подозирал, че нещо не е наред и нарочно се беше оттеглил. Или пък момчето не беше мъртво и в момента изпълзяваше от сламата. А може би бе възкръснало като Лазар. Веднъж мъжът беше гледал пиеса за него и си беше помислил, че ако
