светлина, като малко развлечение преди начинанието ни.
— Радвам се, че мастър Чосър не е дребнав — каза Нед.
След това част от неловкостта между тях се изпари и те продължиха да яздят, като спряха за малко по обяд, за да си починат и напоят конете и да се подкрепят с хляба и сиренето, които бяха купили, преди да излязат от Кентърбъри. Най-накрая, когато слънцето започна да се спуска вдясно от тях, излязоха от обраслата с редки дървета долина и видяха — отвъд зеленината на храстите и белия път, който се виеше през нея — далечната синева на морето, осеяна с платна на кораби, които бързаха да акостират в Дувър, преди да мръкне. При ясно време оттук се виждаше Кале, но сега отсрещният бряг беше обвит в мъгла, непроницаема като бъдещето.
3.
Мъжът стоеше пред останките от градската порта на пътя откъм Кентърбъри. Тя вече не съществуваше, а стените бяха разрушени, сякаш големият замък на отсрещния хълм бе премахнал нуждата от допълнителна отбрана. Смяташе, че пътниците ще пристигнат оттук. Можеха да прекосят моста малко по-нагоре и да стигнат до другата част на града на източния бряг на реката. Но нито един уважаващ себе си пътник не би избрал да се подслони там. Това бе рибарско селище, затънало в изхвърлени рибни вътрешности и кукички. Вонята стигаше чак до западния бряг, когато вятърът подухнеше натам. Ако Джефри Чосър искаше да привлече вниманието към себе си и малката си група, най-сигурният начин за това беше да потърси подслон на източния бряг на Дауър. Там те щяха да се открояват като щуки сред дребна риба с хубавите си дрехи и арогантни гласове на лондончани. Е, не самият Чосър може би, но поне Одли и Кейтън.
Той беше забелязал предпазливия избор, който направи Чосър предишната вечер в Кентърбъри. Бе наблюдавал отдалеч как тримата мъже влязоха в хана „Феникс“. Видя как Чосър се оглежда с привидното безразличие, така характерно за него. После изчака, докато и тримата влязоха вътре, за да си намери стая в едно също тъй необещаващо заведение на същата улица. Това нямаше значение. Не го интересуваше къде ще спи. Плати на ханджията предварително и на зазоряване препусна към Дувър.
Най-безопасният начин да следиш някого е да се движиш малко пред него, винаги готов да спреш или да завиеш, когато го направи той. Рискът за мъжа беше, че той бе изпреварил толкова плячката си, че можеше да я изгуби. След като пристигна в Дувър, му остана време да продаде коня, купен в Лондон за пътуването. Не носеше нищо със себе си, освен сивата торба, която понякога затъкваше в колана си, а друг път премяташе през рамо. И ето го, в сянката на градските стени на Дувър, очакваше тримата да се появят.
Наоколо имаше и други хора, обичайната измет, която се навърташе около подстъпите на всеки град. Мъже и жени, дори деца, които предлагаха услугите си, просеха или просто наблюдаваха кой си тръгва и кой пристига. Но никой не се приближи към него. Той знаеше как да обезкуражава вниманието им — усмихваше се. В началото усмивката му беше приятна, но постепенно ставаше подигравателна. Оголените кучешки зъби му придаваха вид на череп.
Той задържа поглед върху пътя, който се виеше към града. Беше късен следобед — времето, когато пътниците трябваше да стигнат целта и да потърсят място за пренощуване. Трябваше да разбере къде ще отседнат, за да ги проследи до пристанището на следващата утрин. Много кораби пътуваха оттук до Франция всеки ден, стига времето и вятърът да го позволяваха и за малката групичка на Чосър щеше да бъде лесно да се качи незабелязано на борда на някой от тях. А той не можеше да си позволи да изгуби от поглед плячката си.
Ако тримата стигнеха до Дувър тази вечер, нямаше защо да не отплават на другия ден. Морето блестеше спокойно под следобедното слънце. Мъжът с вълчата усмивка погледна към другия бряг на реката. Над порутеното рибарско селище се издигаше големият замък, далеч от слузта и мръсотията. Той отново погледна към пътя. Много хора пътуваха по него, пеша, на коне и в каруци, но нямаше и следа от онези, които очакваше. Чудеше се дали не е сгрешил. Може би Чосър беше решил да пренощува някъде между Кентърбъри и Дувър. Макар че не бе вероятно, тъй като времето беше хубаво, а по пътя нямаше много хора. Пък и мисията на Чосър беше спешна.
Почувства, че някой го дърпа за ръкава и погледна надолу. Една старица протягаше ръка и мърмореше нещо. Беше сляпа. Бе го открила инстинктивно, или може би някой я беше упътил към него. До празната порта стоеше група парцаливи просяци. Той отблъсна ръката й, но тя упорстваше и отново посегна към него. Би се усмихнал с вълчата си усмивка, но нямаше смисъл, защото беше сляпа.
— Какво има? — попита я, макар да знаеше.
— Милостиня…
Думата се открои след иначе неразбираемото й бърборене.
С ъгълчето на окото си мъжът видя трима ездачи да се появяват на хълма над града. Почти сигурно беше, че са онези, които търсеше. Той се наведе към косматото ухо на старицата.
— Ако не ме оставиш на мира веднага, ще ти счупя китката. Ето така.
Той обви с пръсти китката й и я стисна. Можеше да я счупи с едно движение. Приличаше на суха вейка. Тя се опита да изтръгне ръката й.
— А може би трябва да я счупя при всички случаи, за да те науча да не тормозиш почтените хора.
Още докато го казваше, беше отместил поглед. Да, те бяха — Чосър, Одли и Кейтън. Разпозна ярките им връхни дрехи, докато се спускаха в лек галоп по последния склон преди града. Той още веднъж изви китката на жената, преди да я освободи. Тя се отдръпна, без да пророни и звук, само устата й се изкриви от болка. Зад нея имаше кон и каруца, но тя ги избягна инстинктивно, втренчила невиждащите си очи неотклонно в лицето му. Но мъжът не се интересуваше от старата просякиня. Наблюдаваше тримата мъже, които приближаваха портата. Те забавиха ход, за да заобиколят каруцата и Джефри Чосър, който ги водеше, се обърна към мъжа, който сега се бе навел към земята, сякаш търсеше нещо, което бе изгубил.
Докато Чосър и младежите минаваха покрай него, той вдигна поглед към тях, както клечеше. Очите на Чосър го огледаха безгрижно. Чосър приличаше точно на това, което беше — или поне така си помисли мъжът с вълчата усмивка — на държавен служител, който прекарва повечето си време седнал и чете ръкописи на лошо осветление. Приятното му лице вече бе леко закръглено. От него сякаш лъхаше и леко самодоволство. Мъжът се поотърси презрително.
Престори се, че вади нещо от калта и се изправи, докато тримата ездачи се отдалечаваха през портата. Бързо премина през групичката просяци и безделници. Ездачите завиха наляво. Беше лесно да ги следва. Ярките дрехи на Кейтън и Одли изпъкваха сред тълпата. Чосър бе облечен в по-убити цветове. В късния следобед улиците на града бяха препълнени и конниците се движеха бавно.
Недалеч от пристанището се издигаше голяма сграда, напомняща на манастир, в чийто ограден с каменни стени двор имаше конюшни, овощни градини, където цветовете на дърветата бяха опадали и (съдейки по миризмата) пивоварна. Чосър и спътниците му влязоха в двора. Мъжът нямаше нужда да види двете облечени в черно фигури вътре, за да разбере, че сградата има някакво религиозно предназначение.
Наблюдаваше как ездачите слизат от конете и се разкършват. Конярче с мазна коса забърза към тях, за да им помогне да свалят дисагите. Чосър му каза две-три думи, после му подаде нещо, явно пари, ако се съди по това как конярчето ги грабна и кимна няколко пъти. Мъжът изчака тримата пътници да влязат в сградата и момчето да отведе конете им. Изчака още малко и затъкна сивата торба в колана си. После влезе в двора, избирайки момент, когато беше празен. Срещна момчето с мазната коса, което се връщаше от конюшнята. То бързаше, свело очи към земята. Мъжът застана на пътя му и го принуди да спре.
— Как се казва това място, приятелю?
Конярчето погледна към мъжа, зад чийто гръб беше слънцето.
— Кой се интересува?
— Аз.
Нещо в гласа или външността на мъжа възпря на момчето да повтори въпроса си. Вместо това то каза.
— Това е „Света Богородица“.
То произнесе
