Чосър и Домът на славата

Джефри, тогава обещах на Бога, че ако се спася, ще живея по-добре. И за разлика от много хора, които забравят подобни обещания, щом се озоват в безопасност, аз удържах на думата си.“ Чосър не се съмняваше, че щом Дьо Гияк е решил нещо, ще го направи. Всяко негово обещание беше отправяно не толкова към Бога, колкото към самия него.

Застанал на люлеещата се палуба на „Сейнт Томас“ Джефри Чосър си припомни Анри дьо Гияк. Гасконецът не беше красавец. Нисък и много мургав, той му напомняше на един от работниците, които разтоварваха бъчвите с вино на кея на Темза близо до къщата им. Гияк се чувстваше най-добре на седлото. Ловът беше неговата страст. Беше решителен и горд човек, държеше на своето достойнство и това на рода си.

А и Розамонд дьо Гияк…

Но Чосър не можа да насочи мислите си към нея. Рязко движение на кораба го накара да се вкопчи в близкото платно и го върна в настоящето. „Сейнт Томас“ беше тромав и неповратлив съд, който се носеше като чиния по водата. Той забеляза, че Алан Одли и Нед Кейтън са изчезнали, макар повечето от останалите пътници да бяха още на палубата. Поклонниците разговаряха с търговеца, монахът още четеше книгата си, проститутките разтриваха настръхналите си рамене, за да се сгреят. Войниците бяха легнали на палубата и се опитваха да поспят. Франция вече не беше само тънка линия на хоризонта, а бе започнала да придобива очертания.

Усещането, че е следен, което не го беше напускало от няколко дни, беше станало привично като тъпа болка, която вечно присъстваше, ако нещо друго не занимаваше ума му. Но той се отърси от него и погледна към приближаващия се бряг.

От другата страна на палубата мъжът в монашеското расо наблюдаваше как Джефри Чосър още веднъж оглежда спътниците си. Наблюдателят беше наблюдаван. Може би този чиновник не беше толкова невнимателен, колкото мъжът беше предположил, а предпазлив и бдителен. Бе се загледал малко по- продължително към групата дръвчета, където мъжът се беше скрил сутринта — поглед, който имаше последствия, макар и не за Чосър. Въпреки това човекът с монашеските дрехи не смяташе, че в поведението на жертвата му в момента има нещо необичайно. Лицето й не издаваше нито подозрение, нито боязън.

За всеки случай мъжът гледаше да скрива своето лице с качулката на наметката си. Не можеше да позволи да го видят с непокрита глава. Естествено, нямаше тонзура и отсъствието й веднага щеше да разкрие, че не е истински монах. Въпреки това рискът да се преоблече си струваше, тъй като монашеското расо беше също толкова сполучлива маскировка, колкото и бронята, когато не искаш да привличаш вниманието. Приказливият търговец се беше опитал да го заговори, но мъжът само бе вдигнал глава, бе му се усмихнал, оголвайки зъби и беше подновил четенето си. В джоба на расото бе открил книга и преценявайки, че сигурно съдържа молитви или някакво друго благочестиво четиво, внимателно я изучаваше. Подобно на фалшивия кралски печат и документ, които носеше, явно и тя беше на латински. А може би изобщо не беше това, за което я смяташе, а сборник с мръсни стихчета. Чувал беше разни истории за монасите. Идеята го развесели, но той задържа поглед върху страницата, вдигайки очи от време на време към големите вълни, които непрестанно се разбиваха в носа на „Сейнт Томас“.

Щастието му се беше усмихнало, когато един от монасите от Maison Dieu бе поел към горичката, където се криеше мъжът. Това стана, малко след като чу викове на двора (не чу думите, но предположи, че са открили тялото на Питър) и след като Джефри Чосър и двамата младежи бяха тръгнали с багажа си към пристанището, което се намираше на няколкостотин метра от тях. Мъжът трябваше да ги следи, но не можеше да се покаже от скривалището си толкова скоро, за да не би мастър Чосър да се обърне и да го забележи. Затова наистина беше щастие, когато монахът се приближи до него. Е, не и за монаха. Какво ли беше възнамерявал да прави там? Един Бог знае. Да се изпикае, или да каже молитва?

— Братко Джеймс? — беше казал мъжът, излизайки наполовина от сянката на дърветата. Преди да се усети, му беше хрумнал план. Най-добрите планове се раждаха така — изникваха внезапно в главата му.

Монахът се стресна и погледна с присвити очи към него. Слънцето го заслепяваше.

— Брат Джеймс? Не, аз съм Брат Хюбърт.

— Няма значение кой си — каза мъжът. — Трябва да говоря веднага с брат Джеймс или брат Стивън.

— Не разбирам — каза монахът на име Хюбърт и вдигна ръка, за да засенчи очите си. Качулката му беше свалена. На главата му лъщеше прясна тонзура. Беше доста млад и висок горе-долу колкото мъжа.

— Работи ли в конюшните ви едно момче на име Питър?

— Мисля, че да. Какво е станало?

Очевидно монахът още не знаеше за смъртта на Питър. Това беше хубаво.

— Нещо ужасно се е случило с него — каза мъжът. — Ела да видиш.

Той бързо се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава, после хвана брат Хюбърт и почти го завлече сред дърветата. Дали защото монахът беше изненадан, или защото бе се успокоил, чувайки познатите имена на своите братя, но той позволи да бъде изтеглен във влажната, хладна горичка. Погледна към земята. Очите му още не се бяха настроили към сянката.

— Нещо ужасно — повтори мъжът, макар усмивката да противоречеше на думите му. — Горкият Питър.

— Къде е?

— Не долу, а горе!

Той вдигна лявата си ръка и посочи към мястото, където слънцето блестеше през клонките и младите листа. Изчака, докато брат Хюбърт погледна нагоре, почти точно над главата си.

— Виждаш ли го?

— Питър ли?

— Да.

— На това дърво?

— Не, в небето. Виж сам — каза мъжът, замахна с дясната си ръка с изпъната длан и пръсти и удари оголеното гърло на монаха.

Само две минути по-късно мъжът излезе от горичката. Пътуваше без багаж и му беше лесно да си присвои чужди дрехи и самоличност. Тръгна бързо, поправяйки в движение расото и качулката. Скоро видя Чосър и другите. Дори мастър Чосър да имаше някакви подозрения, и да се обърнеше сега, нямаше да се обезпокои при вида на един от светите братя, отправил се към пристанището. Мъжът, който беше решил, че поне до вечерта ще се нарича Хюбърт, брат Хюбърт, беше почти разочарован, че Чосър не се обърна.

Той видя как тримата мъже се качват на „Сейнт Томас“ — макар първоначално да се бяха насочили към друг кораб — и изчака докато група поклонници мина пред него. После ги изпревари, мина по нестабилното мостче, плати набързо и зае мястото си близо до носа, докато капитанът се занимаваше с новите пътници. Книгата в джоба на Хюбърт му беше добре дошла, защото му осигуряваше благовидно занимание по време на пътуването. Дясната му длан пулсираше от удара, нанесен на брат Хюбърт, а преди това и на Питър. Но новият Хюбърт почти бе забравил за тяхната смърт и умът му работеше върху план за следващите няколко часа, дори когато изглеждаше потънал в четивото си или хвърляше поглед към бушуващите вълни.

5.

„Сейнт Томас“ пристигна в английското пристанище Кале късно следобед и тъй като приливът започваше, успя да мине през протока между пясъчните дюни, защитаващи града като преплетени ръце. При отлив би се наложило да изчака в открито море до сутринта. В южната част на протока се издигаше крепостна кула, която защитаваше входа към пристанището и която Чосър не помнеше от предишното си посещение. В ярката светлина откъм морето бойниците на кулата изглеждаха като изрязани от бяла хартия. По тях се виждаха войници. Те гледаха с безразличие как корабът се плъзга покрай тях с прибрани платна и моряците го насочват с върлини встрани от пясъчните наноси от двете страни. Когато премина протока,