— Какво ще се случи, когато дойде Муслона? — попита Прасчо, треперейки, откакто чу новината.
— Може би той няма да те забележи, Прасчо — окуражи го Пух, — защото ти си Толкова Малко Животно!
— Но той ще забележи теб, Пух!
— Той ще ме забележи и аз ще го забележа — каза Пух, като помисли. — Ние ще се забелязваме от доста дълго време и тогава той ще каже: „Хо-хо!“
Прасчо потръпна при мисълта за това „Хо-хо!“ и ушите му започнаха сами да трепкат.
— Ка-какво ще му отговориш ти? — попита той.
Пух се помъчи да измисли нещо, но колкото повече мислеше, толкова повече чувстваше, че няма подходящ отговор на „Хо-хо!“, казано от Муслон с такъв тон, с какъвто този Муслон щеше да го каже.
— Нищо няма да кажа! — каза най-сетне Пух. — Просто ще си тананикам, като че ли чакам нещо.
— Но той може би ще повтори това „Хо-хо!“ — предположи Прасчо развълнуван.
— Ще го повтори — каза Пух.
Ушите на Прасчо затрепкаха така бързо, че трябваше да ги подпре на стената на Дупката, за да се укротят.
— Той ще повтори — каза Пух, — но аз ще продължа да си тананикам. И това ще го Смути. Защото, когато кажеш два пъти „Хо-хо!“ със злорадство, а другият продължава да си тананика, ти внезапно започваш да чувстваш, че трети път, че… че… е, добре, чувстваш…
— Какво?
— Че няма защо — каза Пух.
— Какво няма защо…
Пух знаеше какво „няма“, но понеже беше Мече с Много Малко Ум, не можеше да намери думите.
— Е, добре, няма защо… — повтори той.
— Искаш да кажеш, че няма защо повече да „Хо-хо-каш?“ — каза Прасчо обнадежден.
Пух го погледна с възхищение и каза, че точно това е мислил. Че ако продължаваш през цялото време да тананикаш, не може другият непрекъснато да казва „Хо-хо!“.
— Но той ще каже нещо друго — каза Прасчо.
— Точно така. Той ще каже: „Какво е всичко това?“ И аз ще му отговоря (това е чудесна идея, Прасчо, която току-що ми дойде в главата), ще му отговоря, че това е Капан за Муслони, който аз съм направил, и чакам сега някой Муслон да падне вътре. И ще продължавам да си тананикам. Това ще го Обърка.
— Пух! — извика Прасчо и сега беше негов ред да се възхищава. — Ти ни спаси!
— Така ли? — каза Пух не много уверено.
Но Прасчо беше сигурен. Той вече виждаше как Пух и Муслона се разговарят. И изведнъж си помисли с тъга колко хубаво би било, ако той — Прасчо — и Муслона водеха такъв важен разговор, а не Пух. При все че обичаше Пух, той знаеше, че има повече Ум от него, и разговорът щеше да бъде по- добър, ако той, а не Пух участваше. И какво блаженство би било да си спомня после нощем деня, когато е отговарял така храбро на Муслона, както би отговарял, ако нямаше Муслон. Толкова лесно му изглеждаше сега. Просто знаеше какво би казал:
Муслона (злорадо). Хо-хо!
Прасчо безгрижно). Тра-ла-ла, тра-ла-ла!
Муслона (изненадан и вече не много сигурен). Хо-хо!
Прасчо (още по-безгрижно). Тру-ту-тум, тру-ту-тум!
Муслона (понечва да каже хо-хо, но неловко го обръща на кашлица). Х’рм! Какво е всичко това?
Прасчо (изненадан). Здравей! Това е Капан, който съм направил, и чакам някой Муслон да падне в него.
Му слона (много разочарован). О! (след дълга пауза) Сигурен ли си?
Прасчо: Да!
Муслона: О! (нервно) Аз… аз мисля, че аз направих капана да ловя Прасчовци!
Прасчо (изненадан). О, не!
Муслона (примирително). Аз… аз криво съм разбрал тогава!
Прасчо. Боя се, че е така! (Учтиво) Съжалявам! (Продължава да си тананика).
Муслона. Добре… добре… аз… добре. Предполагам, че е най-добре да си вървя.
Прасчо поглежда го безгрижно). Трябва ли? Хубаво! Ако видиш някъде Кристофър Робин, кажи му, че искам да го видя.
Муслона (много усърдно). Непременно, непременно! (Бързо си отива.)
Пух (за когото се предполагаше, че не присъства, но виждаме, че не можем да минем без него). О, Прасчо, колко си храбър и умен!
Прасчо (скромно). Ни най-малко, Пух!
(И после, като дойдеше Кристофър Робин, Пух щеше всичко да му разкаже.)
Докато Прасчо се унасяше в сладките си мечти, а Пух се стараеше да си спомни дали бяха четиринадесет или петнадесет, Търсенето на Малчо беше в разгара си из цялата Гора. Истинското име на Малчо беше Много Малко Бръмбарче, но го наричаха Малчо за по-кратко, и то само когато се обръщаха към него — което почти не се случваше, освен когато някой кажеше: „Я! Наистина Малчо!“ Той беше престоял с Кристофър Робин само няколко секунди, преди да започне да обикаля един храст, за да се упражнява, но вместо да се върне от другата страна на храста, както очакваха, той не се появи и никой вече не знаеше къде е.
— Предполагам, че си е отишъл в къщи — каза Кристофър Робин на Зайо.
— Каза ли ти Довиждане-и-благодаря-за-приятното-прекарване — попита Зайо.
— Каза само здрасти — рече Кристофър Робин.
— Хм! — каза Зайо. И след като помисли малко, продължи: — Писа ли ти писмо, за да ти благодари за приятното прекарване и че съжалява, че е трябвало внезапно да си върви?
Кристофър Робин не си спомняше такова нещо.
— Ето! — каза пак Зайо и стана много важен. — Това е Сериозно. Той се е Загубил. Трябва веднага да започнем Търсенето.
Кристофър Робин, който си мислеше нещо друго, попита:
— Къде е Пух? — Но Зайо си беше отишъл.
И така Кристофър Робин се върна у дома си и нарисува портрета на Пух, както прави дълга разходка около седем часа сутринта, сетне той се покатери на дървото до къщичката му, после слезе оттам и като се чудеше какво ли прави Пух, тръгна да го търси из Гората.
Не след дълго той стигна до Дълбоката Дупка, погледна в нея и видя на дъното, сгушени един до друг, сладко заспали, Пух и Прасчо.
— Хо-хо! — внезапно викна с всички сили Кристофър Робин.
Прасчо подскочи шест инча във въздуха, Изненадан и Разтревожен, а Пух продължаваше да спи.
„Това е Муслона! — развълнуван помисли Прасчо. — Ами сега?“ Той прочисти гърлото си, за да не се спъват думите, и се постара леко и радостно да каже: „Тра-ла-ла, тра-ла-ла!“, като че ли внезапно му се беше приискало да си запее. Но не си повдигна главата, защото, ако погледнеш нагоре и видиш един Много Свиреп Муслон да те гледа, може да забравиш какво си искал да кажеш.
— Рум-тум-тум! — каза Кристофър Робин с Пуховия глас. Защото веднъж Пух беше измислил една такава песничка:
