И винаги, когато Кристофър Робин я запееше, я пееше с гласа на Пух, защото така й прилягаше.
„Той отговори неправилно — помисли си Прасчо обезпокоен. — Трябваше пак да каже «хо-__хо__!». Може би ще бъде по-добре, ако аз го кажа вместо него.“ И свирепо — доколкото можеше — Прасчо изквича: „Хо-хо!“
— Как попадна тук, Прасчо? — попита Кристофър Робин със своя глас.
„Това е Ужасно! — помисли си Прасчо. — Най-напред говори с гласа на Пух, после с гласа на Кристофър Робин и това го прави, за да ме Обърка.“ — И вече съвсем Объркан, той пискливо изквича:
— Това е Капан за Пух и аз го чакам да падне в него, хо-__хо__, каква е тази работа и пак ще кажа хо- __хо__!
— Какво? — попита Кристофър Робин.
— Капан за хо-ховци — каза с дрезгав глас Прасчо. — Току-що го направих и чакам, хо-хо, да дойде… да дойде!
Колко дълго щеше Прасчо да продължи така, не знам, ако случайно в този момент не беше се събудил Пух с решението, че гърнетата му са шестнадесет. Той стана и както беше започнал да върти главата си, за да разбере откъде е това неприятно усещане, че нещо лази по средата на гърба му — видя Кристофър Робин.
— Здравей! — извика той радостно.
— Здравей, Пух!
Прасчо погледна нагоре и веднага извърна поглед. Почувства се така Глупаво и Неудобно, че почти реши да забегне и да стане Моряк — когато неочаквано видя нещо…
— Пух — изквича той, — нещо лази по гърба ти!
— Така си и мислех!
— Това е Малчо! — квикна Прасчо.
— О, това е, което е, нали? — каза Пух.
— Кристофър Робин, аз намерих Малчо! — извика Прасчо.
— Браво на теб, Прасчо! — каза Кристофър Робин.
След тези окуражителни думи Прасчо се почувства напълно щастлив и реши, че вече няма защо да става Моряк. Затова, когато Кристофър Робин им помогна да се измъкнат от Дупката, тримата се хванаха за ръце и тръгнаха заедно.
Два дни по-късно Зайо срещна случайно Ийори в Гората.
— Здравей, Ийори! — каза той. — Какво търсиш?
— Малчо, разбира се — каза Ийори. — Що за глупав въпрос?
— О, не съм ли ти казал? Още преди два дни намерихме Малчо.
За момент настана тишина.
— Ха-ха! — горчиво каза Ийори. — Веселба и какво ли не… Не се извинявай! Точно това и трябваше да се случи!
Глава четвърта,
в която се вижда, че тигрите не могат да се катерят по дървета
Един ден Пух се беше замислил и изведнъж реши, че трябва да отиде у Ийори, тъй като не беше го виждал от вчера. И както се промъкваше през храстите и си тананикаше песничка под носа, си спомни пък, че не беше виждал Бухала чак от завчера, та не би било зле да свърне към Голямата Гора и да види дали не си е в къщи.
Той стигна до това място на рекичката, където бяха наредени камъните за преминаване, но когато беше вече стъпил на третия камък, неочаквано му хрумна какво ли правят Кенга, Ру и Тигъра, които живееха заедно на другия край на Гората. Тогава Пух си каза: „Не съм виждал Ру отдавна и ако не го видя и днес, ще стане още по-отдавна!“
Той седна на камъка в средата на рекичката и докато намисли какво да прави — запя вече на глас.
Ето какво се получи:
Слънцето грееше така нежно и камъкът, върху който седна, така топлеше, че Пух беше вече почти решил да продължи да бъде Пух в Средата на Рекичката, когато внезапно се сети за Зайо.
„Зайо! — каза си наум той. — Обичам разговорите със Зайо! Той говори умни неща, не употребява дълги и мъчни думи като Бухала. Казва къси и лесни думи като: «Какво ще кажеш, да обядваме ли вече?» или «Заповядай, Пух!». Наистина трябва да отида да видя Зайо!“
И Пух неусетно изпя още един куплет:
Той стана развълнуван от камъка, върна се обратно през рекичката и се запъти към дома на Зайо.
Не беше отишъл далеч, когато в главата му се разбръмчаха разни мисли:
„Е, добре де, но представи си, че Зайо е излязъл!“
„Или ако е там и пак се заклещя, когато тръгна да излизам през входната врата — както веднъж ми се случи, понеже входната му врата не е достатъчно широка?!“
„Знам, че не съм станал по-дебел, но неговата врата, ако е станала по-тясна!?“
„Няма ли да е по-добре, ако…“
Докато си мърмореше всичко това, той, без да забележи, се отдалечаваше все повече и повече на запад… и неочаквано се озова пред своята собствена входна врата.
А беше единадесет без пет! Време за нещо малко…
… След час и половина той направи всъщност това, което през всичкото време смяташе да направи — затътра се към дома на Прасчо. И както вървеше и бършеше уста с опакото на лапата си, Пух запя тихо през козината й една малко нещо пухкава песен. Ето такава:
