Написана, песничката не изглежда много хубава, но както звучеше тихо, пухкаво и ласкаво в слънчевото утро, тя се струваше на Пух една от най-хубавите песни, които някога е пял. Затова продължи да си я пее…
Прасчо беше зает — копаеше една малка дупка пред къщата си.
— Здравей! — каза Пух.
— Здрасти! — квикна Прасчо, като подскочи от изненада. — Знаех, че си ти!
— И аз знаех — каза Пух. — Какво правиш?
— Засаждам един жълъд, Пух, та да порасне един дъб и така ще имам много жълъди точно пред вратата си, вместо да ходя километри и километри, нали разбираш, Пух?
— Ами ако не порасне? — попита Пух.
— Ще порасне, защото Кристофър Робин каза, че ще порасне, и затова го засаждам.
— Значи, ако аз посадя една пита мед пред къщата си, ще порасне кошер! — каза Пух.
Прасчо не беше много сигурен.
— Или по-добре само парче от пита — каза Пух, — за да не хабя много. Само че тогава може да порасне само парче от кошер, и то това парче, в което пчелите само бръмчат, а не в което медят. Неприятно!
Прасчо се съгласи, че ще бъде твърде неприятно.
— Още повече, Пух, че саденето е много трудно, ако не знаеш как се прави то — каза Прасчо и пусна жълъда в дупката, засипа я с пръст и скочи отгоре й.
— Знам как — каза Пух, — защото Кристофър Робин ми даде семена от тиланки, аз ги посадих и сега ще ми цъфнат тиланки пред входната врата.
— Мисля, че се наричат латинки — каза плахо Прасчо, като продължаваше усилено да скача.
— Не! — каза Пух. — Тези са други. Тези се наричат тиланки.
Когато Прасчо спря да скача, той избърса копитцата си и попита:
— Какво ще правим сега?
— Хайде да отидем да видим Кенга, Ру и Тигъра — отговори Пух.
Прасчо се запъна:
— Да, да… х-х-х-айде. — Защото все си му беше малко тревожно, когато ставаше дума за Тигъра, който беше Много Голям Бабаит и така изръмжаваше „Здрасти!“, че ушите ти се напълват с пясък, даже след като Кенга го е предупредила: „По-нежно, Тигърчо, миличък!“, и ти е помогнала да се изправиш отново.
И те се запътиха към дома на Кенга.
Тази сутрин Кенга беше обхваната от домакинско усърдие. Искаше да прегледа всичко — дрехите на Ру, колко калъпа сапун са останали и двете чисти петна на салфетката на Тигъра… Затова тя изпрати Ру и Тигъра — като им пъхна пакет сандвичи от пресни зеленчуци за Ру и от лекарството за усилване на Тигъра — да прекарат приятно цялата сутрин в Гората, без да правят пакости. И те отидоха.
Още из пътя Тигъра изреждаше на Ру (който все искаше да знае) всичко, което Тигрите умеят да правят.
— Могат ли да хвърчат? — питаше Ру.
— Да — каза Тигъра, — добри летци са тигрите, слючително добри летци!
— О! — каза Ру. — Ама могат ли да хвърчат така добре като Бухала?
— Разбира се! Само че не искат.
— Защо не искат?
— Е, така, просто не обичат.
Ру не можеше да разбере това, защото той смяташе, че е прекрасно да можеш да хвърчиш. Но Тигъра каза, че е трудно да се обясни това на някой, който сам не е Тигър.
— А могат ли да скачат толкова далеч, колкото Кенгите? — попита Ру.
— Да — каза Тигъра, — когато поискат.
— Обичам да скачам — каза Ру. — Хайде да видим кой скача по-далеч, ти или аз!
— Може — каза Тигъра, — но не трябва да се бавим! Ще закъснеем.
— За какво ще закъснеем?
— За това, за което искаме да бъдем навреме — каза Тигъра и забърза напред.
Скоро те стигнаха до Шестте Елички.
— Мога да плувам — каза Ру. — Веднъж паднах в реката и плувах. Могат ли Тигрите да плуват?
— Разбира се, че могат! Тигрите могат всичко!
— Могат ли да се катерят по дърветата по-добре от Пух? — попита Ру, като застана под най-високата Еличка и погледна към върха й.
— Най-добри са в катеренето по дърветата — каза Тигъра. — Много по-добри от Пуховци!
— Могат ли да се покатерят на тази Еличка?
— Те винаги се катерят точно по такива дървета — каза Тигъра. — Нагоре и надолу… по цял ден…
— О, Тигре, наистина ли?
— Ще ти покажа — храбро каза Тигъра. — Можеш да се качиш на гърба ми и да ме наблюдаваш. — Защото от всичко, което беше заявил, че Тигрите могат да правят, внезапно почувства, че е сигурен единствено в катеренето по дърветата.
— Оо, Тигре-оо, Тигре-оо, Тигре! — пискаше възбуден Ру. Той се качи на гърба на Тигъра и двамата започнаха да се катерят нагоре.
При първите десет стъпки Тигъра си каза весело: „Изкачваме се!“
При вторите десет стъпки си каза:
— Винаги съм казвал, че Тигрите могат да се катерят по дървета!
При следващите десет стъпки той каза:
— Да знаеш — никак не е лесно!
А при още по-следващите десет стъпки той погледна надолу и каза:
— Разбира се, трябва и да се слиза. Заднишком.
И после прибави:
— Което ще бъде много мъчно…
— … освен ако паднеш…
— … тогава то ще бъде…
— … лесно.
При думата „лесно“ клонът, на който беше стъпил, внезапно се счупи и той едва успя да сграбчи клона над него, като чувстваше, че и той започва да… и тогава бавно успя да опре и муцуната си… и после задната си лапа… после и другата… докато най-сетне седна на клона — задъхан и изпълнен с горчиво съжаление, че не се беше заел с плуване.
Ру се изкатери и седна до него.
— Оо, Тигре — каза задъхано той, — на самия връх ли сме?
— Не — каза Тигъра.
— А ще се качим ли на върха?
— Не — каза Тигъра.
— О! — каза Ру тъжно и после продължи с надежда: — Ама това сега беше чудесно, когато каза, че уж падаме — „бум!“ — надолу, а пък не паднахме. Ще го повторим ли?
— Не — каза Тигъра.
