му помогне.
— Вчера сутринта — каза Зайо важно — аз отидох при Кристофър Робин. Той пак беше излязъл. И пак една бележка беше забодена на вратата му.
— Същата ли бележка?
— Друга. Но значеше същото! Чудна работа!
— Изумително! — каза Бухала, погледна пак бележката за момент и едно странно подозрение го обзе: че нещо се е случило с Щеси на Кристофър Робин. — Какво предприе ти тогава?
— Нищо!
— Това е най-доброто — каза мъдро Бухала.
— Е? — пак каза Зайо, както и очакваше Бухала.
— Точно! — каза той.
Известно време Бухала не можа да се сети за нищо друго и после внезапно му дойде една идея.
— Кажи ми, Зайо — каза той, — точните думи на първата бележка. Това е много важно! Всичко зависи от това: Точните думи на първата бележка.
— Съвсем същите като на тази, наистина!
Бухала го изгледа и се чудеше дали да го блъсне от дървото, но понеже можеше да го направи и по- късно, той отново се опита да разбере за какво става дума.
— Точните думи, моля! — повтори той, като че Зайо не беше отговорил.
— Само това: „Излязох… Щеси върна.“ Също като тази, само че тук е прибавено „Зает… Щеси върна“.
Бухала въздъхна дълбоко с облекчение.
— О! — каза той. — Сега сме наясно!
— Да, но не сме наясно къде е Кристофър Робин? — каза Зайо. — Това е важното!
Бухала погледна пак в бележката. С образованието, което имаше, беше лесно да я прочете: „Излязох Щеси върна. Зает… Щеси върна“ — точно това се очаква да видиш в една бележка.
— Съвсем ясно е какво се е случило, драги Зайо — каза той. — Кристофър Робин е отишъл някъде заедно с Щеси. Той и Щеси са заети с нещо. Виждал ли си наскоро някъде из Гората Щеси?
— Не зная — каза Зайо. — Затова дойдох да те питам. Как изглеждат те?
— Да — каза Бухала. — Петнистите или приличащите на обикновено листо Щеси са точно тези…
— Поне… — добави той след малко — наистина е повече от…
— Разбира се — каза той — … зависи от…
— Е, добре — каза накрая Бухала, — фактът е, че аз наистина не зная как изглеждат тези… Щеси — откровено си призна той.
— Благодаря ти — каза Зайо и забърза към Пух.
Преди да се отдалечи много, той чу някакво мрънкане. Спря и се заслуша. Някой тананикаше.
Това бе гласът на Пух:
— Здрасти, Пух! — каза Зайо.
— Здрасти, Зайо — отвърна Пух унесен.
— Ти ли съчини тази песен?
— Е, да, това е един вид мое съчинение — каза Пух. — Не личи в него Мозък — продължи той скромно, — Защото… Ти Знаеш Защо, Зайо. Но понякога ми идват едни такива… неща…
— О! — каза Зайо, на когото нещата никога не идваха сами, а винаги трябваше сам да ги търси. — Важното сега е да ми кажеш, Пух, дали изобщо си виждал в Гората петнист или приличащ на обикновено листо Щеси.
— Не — каза Пух. — Не, Щеси не съм! Сега видях Тигъра…
— Това не е важно!
— Да — каза Пух. — Предполагах, че не е.
— Виждал ли си Прасчо?
— Да — каза Пух. — Но предполагам, че и това не е важно? — неуверено попита той.
— Зависи дали той не е виждал нещо…
— Виждал е мен — каза Пух.
Зайо седна на земята до Пух, но се почувства много по-малко важен и пак се изправи.
— Въпросът се свежда до това — каза той: — Какво прави Кристофър Робин сутрин тези дни?
— Какви неща да прави?
— Е, добре: можеш ли ми каза, дали си го виждал нещо да прави сутрин? Напоследък!
— Да — каза Пух. — Ние закусвахме заедно вчера. Под Еличките. Аз направих една малка кошничка с удобна големина, обикновена големина, пълна с…
— Да, да — прекъсна го Зайо. — Но аз искам да знам за после. Виждал ли си го между единадесет и дванадесет?
— Добре, ама — каза Пух — в единадесет часа… е, в единадесет часа — нали разбираш — аз обикновено си отивам у дома. Защото трябва да Направя Едно — Две Неща…
— Тогава в единадесет и четвърт?
— М-да — каза Пух.
— И половина?
— Да — каза Пух. — И половина… или може би и по-късно… Може да съм го виждал…
И сега, като помисли за това, той започна да си спомня, че не е виждал Кристофър Робин в по-късен
